— Не. Това, което аз не разбирам, е защо толкова отчаяно искаш да съм с нея? — каза бавно и тихо той. — Защо толкова настояваш?
— Знаеш защо — примигна срещу него Алекс.
— Така ли? Обясни ми тогава. Защото според мен е дяволски ясно какво искам. — Той разпери ръце в знак, че говори истината. — Аз не крия нищо.
Сърцето й биеше лудо, всичко се случваше много бързо. Не беше дошла за това. Беше се опитвала да го избегне.
— Аз, Ние, То, помниш ли?
— О, не ми излизай с тия глупости — въздъхна той и отпи още една глътка вино.
Алекс си пое въздух, опитвайки се да остане спокойна, усещайки, че кълбото започва да се развива все по-бързо и по-бързо през пръстите й, през кожата й.
— Връзката ти със Скай се е провалила само защото…
— Защото тя ми изневери.
— Не — възрази Алекс. — Това е бил само симптом на проблемите, които вече са съществували. Вие вече сте имали трудности. Баща ти току-що е бил починал, ти си бил гневен, отблъсквал си я. Минахме през констелацията и…
Той я наблюдаваше
— Знаеш ли, при всичките съвети, които раздаваш, не оставам с впечатлението, че ти самата приемаш някои от тях. Не мисля, че съм единственият, който е загубил връзка с Аз-Ние-То глупостите.
— Тук не става въпрос за мен.
— Точно обратното, бих казал, че всичко вече е за теб. Какво беше онова, което каза снощи? Един от цитатите, които така обичаш — нещо за лудостта да се съпротивляваш на нещо, което вече съществува? Е, това нещо между нас, каквото и да е то, вече се случва. И ти си единствената, която се съпротивлява!
Тя отвърна поглед. Локи не разбираше защо това никога не можеше да се случи и тя не можеше да му каже. Нищо от това не трябваше да се случва, не беше го предвидила, а сега беше невъзможно да разхлаби възела, който я беше завързал така дълбоко в живота му. Беше искала просто да се измъкне, но, разбира се, не можеше да стане толкова лесно. Ако искаше да си тръгне, трябваше да се освободи.
— Виж, не дойдох тук, за да се карам с теб.
Последва мълчание.
— Е, изглежда това е нещо, в което сме добри — въздъхна Локлан, обърна се и допълни чашата си. Отпи голяма глътка, загледан през прозореца към все още осветената градина, към отворената врата на бараката и разпилените на снега дърва.
— Дойдох да се сбогувам. Тази вечер заминавам. — Думите й отскочиха от неподвижния му гръб, той не отговори. — Всичко, което исках да кажа, е в писмото. Само те моля да не го четеш, преди да съм си отишла.
Той се обърна и я погледна, погледна и плика на плота.
— Защо не?
— Така е по-добре — отговори тихо тя.
Беше най-погрешното нещо, което можеше да каже.
— Локи, не!
Но с две крачки той беше до плота, а писмото — в ръцете му, и парченца хартия се разхвърчаха като конфети, докато късаше плика, след което започна да чете сбогуването й на синята хартия на мисис Пеги.
Струваше й се, че сърцето й е скочило в гърлото й и тя се обърна ужасено на другата страна, чувствайки се уязвима, открита. Не трябваше да идва. Защо беше дошла? Беше грешка и на някакво ниво сигурно го е знаела, но го беше направила, защото не бе успяла да устои на желанието да го зърне за последен път.
— Алекс.
Писмото още беше в ръцете му, но когато видя изражението на лицето му, тя разбра, че са приключили с думите. Нямаше повече да се карат и да спорят, той беше прав — съпротивляваха се на нещо, което вече съществуваше. Той прекоси стаята, вдигна я и я остави на дъбовия плот, докато тя кръстосваше глезени зад гърба му, а устните й вече бяха върху неговите. Защото Алекс знаеше много добре защо е дошла: беше тук за истинско сбогуване.
Кожата й грееше на светлината на огъня, върху хълбоците им беше метнато одеяло, а те лежаха вплетени един в друг на дивана с вече празна бутилка „Мерло“ на пода до тях заедно с наполовина изядена чиния с пушена сьомга и лимонов сладкиш, както и празна купа, в която имаше следи от ягоди.
Локи прокара пръсти по талията й, тя облегна глава на гърдите му и двамата останаха така, загледани в пламъците, които проблясваха и подскачаха. Навън беше тъмно от часове, а снежинките все още се удряха в стъклата на прозорците.
— Колко мислиш, че е наваляло? — промърмори Алекс, усещайки как космите на гърдите му гъделичкат бузата й.
— Мисля, че около тридесет сантиметра. И е много ветровито. Фериботът няма да върви в такова време.
— Значи хеликоптер тогава. — Беше шега, но лоша. Нито един от двамата не се засмя на перспективата тя да замине. Той мълчеше и Алекс чуваше туптенето на сърцето му в ухото си. — Не че и за момент мога да си помисля, че ще ме закараш в къщата за гости, дори и фериботът да вървеше.