— Разбира се, че не.
Очите му блеснаха към нея, смели и уверени.
Тя скри усмивката си и целуна гърдите му.
— Но семейство Пеги — те ще ме очакват.
— Казах на мистър Пеги, че имаме да разискваме делови въпроси и че ако се наложи, може да останеш в една от свободните стаи.
— Мислиш ли, че ти повярва?
— Не — разсмя се Локи.
Алекс също се разсмя тихо, но веселието й се изпари, когато осъзна истината.
— Ще ми липсват.
Тялото му се напрегна леко под нея.
— И ти ще им липсваш.
— Изобщо не очаквах, че ще се привържа така.
— Разбира се, че не. — Той отново замълча, а пръстите му я гъделичкаха леко. — Другата възможност е просто… да не си тръгваш.
— Мястото ми не е тук.
— Би могло да стане.
— Много е красиво. И знаеш, че обикнах това място, но… имам свой живот. Имам своя фирма, която да ръководя, клиентите ми, апартаментът ми. Задължения.
— Добре, тогава ще започнем с нещо дребно. Поне остани за Коледа.
Тя затвори очи и навря лице под мишницата му, наслаждавайки се на неговия мирис.
— Иска ми се да можех. Но не мога.
— Защо?
— Казах ти. Задължения.
Той погледна отново към огъня и челюстта му бе стегната по онзи негов начин, когато се сдържаше, спираше се.
— Не искам да си тръгваш.
Тя стисна силно устни, опитвайки се отново да спре сълзите. От тона му разбра, че не казваше тези думи за първи път. На майка си ли ги беше казвал? На баща си?
— И аз не искам — прошепна тя с натежал глас, задавена от емоции. — Но това не е истинският живот за нито един от нас. Никога няма да се получи.
— Защо не?
— Защото… — Една сълза се търкулна по бузата й. — Защото това е катастрофа за мен. Ние заедно по този начин. Това изобщо не трябваше да се случва. Не е етично, непрофесионално е. Ако се разбере, че съм хлътнала по свой клиент…
Той повдигна брадичката й и я накара да го погледне.
— Колко пъти да ти казвам, че не съм твой клиент? Аз отказах да работя с теб и не съм те наемал. А и ти се провали безумно — вместо да ме направиш по-добър шеф, ти намери начин да изгубя работата си. Съжалявам, но беше просто една много красива и много досадна жена, която неясно защо се мотаеше из офиса ми през последните три седмици.
Алекс се разсмя и избърса сълзата с опакото на ръката си.
— Никой друг няма да погледне на нещата така.
Беше права и двамата го знаеха. Но ръката му намери бедрото й, повдигна го по-високо на хълбоците си, притисна я по-силно. Алекс усети как пулсът й се ускорява, просто така, докато той без усилие я издърпа върху себе си, обхващайки лицето й с ръце.
— Мислех, че си уморен — каза тя и устните й бавно се разтегнаха в усмивка. — Каза, че не си спал.
Той й се усмихна в отговор, очите му — и тъжни, и жадни.
— Хайд, непрекъснато ми повтаряш, че трябва да хванеш проклетия ферибот. Няма време за сън.
Двадесет и девета глава
Параклисът не беше отоплен — това, разбира се, не беше изненада за никого, но със снега, натрупал на дълбоки преспи наоколо, миниатюрната електрическа печка и свещите на края на всеки ред не можеха да направят повече. Алекс се загърна по-плътно с червеното си палто, което не беше подплатено и бе прекалено тънко, но беше единственото подходящо нещо, което имаше тук. Бяха минали през къщата за гости, за да се преоблече. Пътят все още беше разчистен от излизането с трактора на мистър Пеги миналата вечер и ако мисис Пеги се беше зачудила на необичайния блясък в очите й, тя не беше коментирала, а само направи обичайното си предложение за пушена херинга, преди да тръгнат.
Алекс седеше сама на последния ред, притиснала колене, разтреперана от студ, и гледаше как пейките се запълват. Тук нямаше красиви розети, нито стъклописи, нямаше разкошна украса или изобилие от цветя, само обикновени островърхи прозорци високо на всяка от стените, от чиито первази висяха гирлянди от бръшлян и офика.
Аласдейр вече беше отпред и крачеше притеснено, докато главният шафер проверяваше в джоба на сакото си за пръстените. Алекс не можеше да свали очи от младоженеца — с мило лице, младолик, щръкнали уши и свенлива усмивка, — докато той подръпваше бродираната си жилетка и кимаше щастливо, когато приятелите му идваха да го потупат по рамото и да му пожелаят късмет. Самият му вид я караше да се чувства нещастна заради онова, което бе опитала да причини на него, един нищо неподозиращ непознат, който дори не я беше виждал, който не й бе направил нищо лошо, чиято единствена вина беше, че се е изпречил на пътя й…