— Здрасти. — Локи седна до нея и веднага притисна бедро в нейното, докато разкопчаваше копчетата на палтото си. — Достатъчно топло ли ти е? Искаш ли това?
Тя поклати глава, виждайки енергията в движенията му.
— Изглеждаш много доволен от себе си — каза тя и му се усмихна, като през цялото време й се искаше да докосне отново лицето му, да целуне устните му. — Къде беше?
Той пое дълбоко въздух и я огледа с блеснали очи.
— Говорих с Шолто. Казах му, че искам да уточним условията за освобождаването ми от длъжност колкото може по-бързо.
— Днес изглеждаш много позитивен по този въпрос.
— Така ли? Ами, може би започвам да осъзнавам, че има живот и извън този остров — промърмори той и очите му пробягаха по нея като мишки. — Господи, изглеждаш страхотно в червено. Знаеш ли, беше облечена с него първия път, когато те видях. Направо ме закова.
— Ха. Доста добре го криеше — присмя се тя. — Струва ми се, че си спомням, че ужасно бързаше да си тръгнеш.
— Какво друго можех да направя? Калъм вече опитваше да предяви претенции към теб. Можех или да ударя него, или да ударя стената.
— Ти и стените — каза неодобрително тя и повдигна ръката му с все още наранените от предишния уикенд кокалчета.
— За теб си струва — примигна към нея Локлан.
Двамата се загледаха един в друг, забравили всички останали, и тя жадуваше да го докосне, жадуваше нещата да стояха по друг начин.
— Имате ли нещо против да седна тук? — попита някой, сочейки по-нататък на реда.
— Не, разбира се, че не — отговори Локи и двамата станаха, за да мине човекът.
Отвън засвириха гайди и всички се обърнаха да видят булката.
Застаналият отпред Аласдейр изглеждаше така, сякаш всеки момент ще падне, и шаферът го побутна на правилното място пред пътеките, когато всички станаха под звуците на „Планинска катедрала“, изпълващи малката църква. Алекс стана и се обърна точно навреме, за да види Скай да влиза. Косата й не беше сресана на обичайната й конска опашка, а вдигната на леки къдрици отстрани и си бе сложила контактни лещи. Роклята беше вталена с пухкаво болеро и носеше букетче от бели рози, а Брус държеше гордо ръката й. Изглеждаше притеснена, но и много красива, и лицето й се отпусна, когато видя младоженеца да я чака на края на пътеката.
— Изглежда толкова красива — прошепна Алекс, поглеждайки към Локи.
— Вярно, красива е — кимна той, приковал поглед в булката, а след това погледна към Алекс и стисна ръката й. — Не съжалявам — изрече той само с устни.
Гайдите свършиха и Брус сложи ръката на Скай в ръката на Аласдейр и всички отново седнаха на местата си.
Локи отпусна ръката си върху бедрото й и Алекс се огледа притеснено, разтревожена, че хората ще видят. Беше се съгласила да остане за службата, защото Локи я бе убедил, че Скай ще е огорчена, ако тя си замине само часове преди голямото събитие. А и тя, така или иначе, си търсеше поводи да отложи неизбежното заминаване. Не беше толкова лесно да го напусне, колкото се бе надявала.
— Какво правиш? — попита тя, опитвайки се да отмести ръката му от крака си.
— Вече няма значение. Нека гледат.
— За какво говориш? Разбира се, че има значение. Това е малка общност. Хората ще говорят!
— Нека говорят. Взех решение. — Той прикова блесналите си очи в нея. — Ще напусна Айла и ще оставя всичко това зад себе си. Права беше — трябва да започна отначало. Да отида на ново място и да започна отначало.
Той я погледна многозначително и Алекс усети, че и на нейните устни се появява усмивка.
— О, да — прошепна тя, усещайки как пеперудите в стомаха й разперват крила. — Имаш ли някое определено място предвид?
— Скай! Насам!
Алекс вдигна ръка и очите на булката се разшириха, когато я видя, застанала в края на тълпата. Локи отново беше изчезнал и всички си говореха на скупчени групички — конфетите бяха хвърлени, снимките направени. Бяха готови да пренесат тържеството отново в залата. Алекс беше готова да се сбогува.
— Толкова си красива — извика тя, когато Скай дойде при нея и двете се прегърнаха.
— Ох, ще изглеждам ужасно на снимките — засмя се Скай и избърса очи.
— Глупости, никога не си изглеждала по-прекрасна.
Скай срещна погледа й.
— Никога не съм се чувствала по-щастлива. Нямах представа, че ще се чувствам така. — Тя прехапа устна. — Не мога да повярвам, че едва не…
— Чуй ме, вината беше моя — сграбчи ръцете й Алекс. — Изцяло моя. Бях сгрешила от самото начало и те въвлякох в моята каша, обърквайки те. Толкова съжалявам. Наистина съжалявам. Обърках всичко. Можеш ли да ми простиш?