Локлан се поколеба, погледът му се плъзна към мъжете до касата и когато и тя вдигна очи към тях, видя, че ги наблюдават.
— Е? — настоя Алекс и отново погледна към него, когато той не отговори. — Съгласен ли сте?
— Р-разбира се — кимна Локлан и погледът му отново се стрелна към двамата мъже, които, както Алекс видя с крайчеца на окото си, се бяха насочили към изхода. Кои бяха те?
— Бихте ли ни запознали? — попита тя, заинтригувана от очевидното му притеснение заради присъствието им. — Иска ми се да започна да се срещам с екипите. Така или иначе следващите дни ще трябва да интервюирам хората. — Зачуди се дали този път той ще знае имената на служителите. Беше твърдо решена да види как общува с мениджърите си, езикът на тялото им щеше да й каже много за това какво мислят те за него, дали изпитват уважение и доколко се чувстват добре в негово присъствие.
— Ъм… момчета — извика ги Локлан.
И двамата мъже изглеждаха недоволни, че ги е спрял, и усмивката на Алекс стана по-широка, докато техните изчезваха.
— Искам да ви запозная с Алекс, ъм… — Гласът му затихна. Беше забравил името й. Още един пропуск.
— Хайд. Алекс Хайд — протегна ръка тя.
Мъжът, който беше по-близо, се ръкува с нея. Беше около метър и осемдесет и над петдесетгодишен, с малки, хлътнали очи и пълни и обрулени от вятъра бузи.
— Джими Макленън.
— Приятно ми е да се запознаем, Джими. Ще работя тук като консултант през следващите няколко седмици. Може ли да попитам каква е твоята роля тук?
Джими първо погледна и към двамата мъже и след това отговори:
— Аз съм мениджърът на склада.
— Чудесно — кимна тя. — Е, надявам се, че ще имаме възможност да поговорим по някое време. Ще ми е интересно да чуя твоите виждания за нещата.
Джими кимна, но не изглеждаше толкова развълнуван от тази перспектива, колкото нея.
Алекс погледна към другия мъж, който открито се мръщеше.
— Здравейте. Алекс Хайд — каза отново тя и подаде ръка с любезна усмивка, въпреки че усети едно внезапно, учудващо разтърсване, когато погледите им се срещнаха.
Мъжът я погледна за момент, езикът на тялото му бе враждебен и затворен, след това неохотно пое и стисна ръката й. Изглеждаше в средата на тридесетте, със светлокестенява коса и пъстри очи със златисти точици в тях. Косата му беше разрошена, дрехите му — дънки и риза — спортно-елегантни, но въпреки това някак смачкани, сякаш се е борил с мечки или е цепил дърва или хвърлял колове[1] за забавление. Той имаше някаква сурова красота, със силно намръщеното си лице и я гледаше с явна подозрителност и на нея отново й се искаше да се беше облякла в тъмносиньо, защото очевидно стряскаше местните с градските си цветове.
— А вие сте…?
Той хвърли поглед към Локлан.
— Аз съм братовчед му — каза той, сякаш това беше отговорът на въпроса й.
Но всъщност донякъде беше така. Сега, когато го бе посочил, тя видя, че той изглеждаше точно като една по-тъмна версия на Локлан, но без непринуденото, приятелско държание на домакина й.
— А, още един член на клана Фаркар — каза Алекс, отминавайки грубостта му с още по-голяма любезност. Това беше сигурен трик — на хората им беше трудно да останат враждебно настроени, когато им отговаряха с усмивка. — Торкуил, предполагам? — А когато той не отговори веднага, тя продължи: — Не? Значи тогава трябва да…
— Закъснявам, да — кимна рязко той. — Извинете ме.
И само с кратък поглед към братовчед си и без да каже нито дума повече, той се обърна и излезе.
Алекс го гледаше учудено, ударена от студената вълна, когато той отвори и затвори вратата. И Локлан, и Джими също изглеждаха ужасени и когато срещна погледите им, най-доброто, което успяха да направят в отговор, беше да свият рамене в знак на извинение.
— Не се притеснявай за него — каза Локлан. — С времето започва да се държи по-приятелски.
— Обикновено — изсумтя Джими.
Четвърта глава
— Дръпни се от прозореца.
Гласът на баща й беше уморен, лицето му все още беше обърнато към вестника, а очилата му бяха кацнали съвсем на края на топчестия му нос, докато той се мръщеше на слабата светлина.
— Но, татко, той каза, че ще пише.
— И ще го направи. Когато има възможност. Трябва да проявиш повече търпение, Клариса. Тази проклета война не се води както на теб ти е удобно.
1
Традиционно състезание в Шотландия, при което участниците се състезават за най-голям брой хвърлени колове. — Бел. прев.