— Не беше лъжа. Вярвах във всичко, което ти казах. Наистина исках нещо по-добро за теб. Наистина мисля, че трябва да напуснеш компанията. Беше в патова ситуация.
— Патова ситуация? — Той я пусна сякаш беше опетнена, заразна, мръсна. — Е, познай какво — вече не сме в тази ситуация. Вече е шах и мат. Аз съм аут. Той спечели. Ти спечели. Това е твоят шедьовър, Алекс. Независимо от това дали се е получил, както си си представяла, бъди сигурна, че всички сме марионетки в играта ти. Ти дърпаш конците и ние танцуваме, скъпа.
— Не, грешиш. Всичко, което се случи между нас, е истинско. Исках те. Не исках да те нараня.
Той утихна.
— Но го направи. Парите означаваха повече. — Той се вгледа в нея за един много дълъг момент с отчаяние в очите и тя видя, че е бил тук и преди, предателството не беше нещо ново за него. — Толкова много сгреших по отношение на теб, знаеш ли? Всъщност го имаш.
— К-какво имам? — попита тя.
— Инстинкта да убиваш, Алекс. Шолто беше прав — поздравления. — Той взе ръката й и я насочи към челото си като револвер. — Ти стреля и ме уцели, любима. Точно между очите.
Тридесета глава
— Офисът на Алекс Хайд.
Кристално ясният глас на Луиз Кенеди прониза тишината на постланата с дебел килим стая, в която неподвижността на въздуха се нарушаваше само от наситения аромат на момини сълзи.
— Не, съжалявам, не е тук. Кой се обажда?
Пръстите й с френски маникюр потрепнаха и спряха над клавиатурата, а курсорът на екрана пулсираше, докато тя чакаше името, като почти не можеше да повярва на лошия късмет, че телефонът бе иззвънял в тази минута и половина, когато тя бе тук. Беше минала само да вземе торбата с подаръка от „Фортнъм“, която случайно бе забравила под бюрото си в петък следобед и в която беше така важният сос от червени боровинки за майка й. Трябваше просто да не му обръща внимание, разбира се, но беше трудно да изкорени навика да отговаря при първото иззвъняване.
— Ще ми трябва името ви, за да може тя… — Внимаваше да не диша в микрофона на слушалките си, докато обаждащият се избягваше да отговори, защото не й вярваше, несвикнал да получава „не“ като отговор. Пръстите й се движеха във въздуха, сякаш си играят с химикалка, нетърпеливи да продължат. — Не, това не е възможно, тя не е тук. — Едната й вежда се повдигна, когато гласът стана по-рязък. — Боя се, че това е поверително — отговори по-бързо тя, свикнала да се справя с хора с високо самомнение. — Но мога да й предам да ви се обади. Тя знае ли за какво става въпрос? — Пръстите й отново потрепнаха.
Отвън синята светлина на една кола на пожарната премина покрай визоновосивите прозорци, а яркото небе хвърляше къси сенки на пода. Натоварени с направени в последната минута покупки хора минаваха в профил, навели глави към телефоните си, и обувките им тропаха по тротоара.
Тя сви устни, докато човекът говореше. Така и си беше помислила.
— Разбирам. Значи това е запитване на нов клиент. — Дръзкият тон на жената предполагаше дълго лично познанство. — Да, сигурна съм, много хора познават мис Хайд… но ние работим с лист на чакащите и мис Хайд няма никакви свободни часове преди юни. Искате ли да ви запиша час и ще се свържем с вас, когато наближи времето?
Когато от дързък тонът стана нравоучителен, и двете й вежди се извиха високо — жената вероятно не разбираше, че никой не можеше да стигне до Алекс, без преди това да е минал през нея.
— Както вече казах, в момента мис Хайд отсъства по работа, но можете да се обадите, когато ви е удобно, ако промените решението… — Пръстът й се поколеба над бутона за прекъсване на разговора.
Три, две, е…
Ръката й падна на бюрото сякаш я бяха простреляли, а думите проехтяха в ушите й, сякаш всяка една от тях бе избухнала с гръм по линията. Тя се наведе напред, облегната на лакти, и се концентрира по-силно, докато се взираше в отражението си на все още празния екран. Последва дълга пауза.
— Извинете — изрече накрая тя с нетипично потрепване в ясния си глас. — Той какво ще направи?
Колата беше спряла на светофар и Алекс наблюдаваше с бледо лице зад очилата си пазаруващите, които влизаха и излизаха от бутиците на града, като че ли бяха част от някакъв сложен танц. Чудно е, че няма повече сблъсквания или повече настъпване на пръсти, като се имаше предвид огромната бройка хора — помисли си уморено тя, но всъщност знаеше колко добри са хората (без дори самите те да го разбират) в разчитането на микрознаците в езика на тялото. Не гледаше лицата им, а само краката, които се движеха, чантите, които се люлееха, преплетените им, облечени в ръкавици ръце, когато се движеха на двойки. Щастливи в последните мигове преди Коледа.