На източния бряг валеше и мокрите снежинки, които падаха по прозорците, пречупваха коледните светлини и те грееха, станали стотици пъти повече. Накрая бе дошла с рибарска лодка, плащайки щедро, за да отплава от острова и най-после да замине. Не бе имала време да позвъни на Луиз — или по-скоро не искаше дори и Луиз да я чуе в това състояние — и просто бе взела местно такси на пристанището, и шофьорът нямаше да има нужда да работи до края на седмицата при парите, които тя му плащаше, за да я закара до летището в Единбург.
Светлините се смениха и колата й отново тръгна. Телефонът в чантата й иззвъня и Алекс се намръщи, когато видя името на екрана.
Пое си дълбоко въздух.
— Луиз, моля те, не ми казвай, че днес работиш. Със сигурност не е нужно аз да ти напомням, че е неделя и навечерието на Коледа? — Загледа се в гърба на облегалката за главата, опитвайки се да накара гласа си да звучи нормално… — О, разбирам. Ако обещаеш, че това е всичко. Дори и аз не работя днес.
Тя прехапа устна, усещайки, че отново е започнала да потреперва. Притисна показалец в носа си.
— Да, приключи… Да, благодаря ти. — Гласът й потрепна. — Ъхм, много съм доволна. В момента пътувам към летището. На десет минути сме… Не. Единбург. Нямаше билети от Глазгоу.
Думите излязоха, изречени набързо, като тонът се повишаваше, и тя наклони глава назад и за момент отдалечи телефона от ухото си, затвори очи и пое дълбоко въздух.
— …Извинявай, да, тук съм. Какво има?… Кой? — Намръщи се.
Мина един миг, преди да осъзнае името. Преди да го разбере.
— Да, познавам го — изрече бавно тя. — Какво иска?
Изсумтя, докато Луиз говореше.
— Не, абсолютно не. По никакъв начин. Навечерието на Коледа е. Нямаше ме седмици. Имам нужда да се прибера у дома. След два дни летя за Швейцария и имам нужда просто да спра! — Гласът й отново се бе извисил и тя наведе глава и стисна слепоочието си със свободната си ръка. — Извинявай, да, добре съм. Добре съм. — Алекс въздъхна. — Може ли само да му се обадиш и да обясниш, че не съм на разположение до Нова година…
Намръщи се.
— Какво е направил…? О, господи.
Тя въздъхна уморено и погледна през прозореца. Имаше табела, според която летището беше на следващото кръгово. Това не можеше да е истина. Но как можеше да не откликне?
— По дяволите — изсъска свирепо тя, стискайки слепоочието си и затваряйки очи. — Има ли свободни места за вечерните полети? Нещо около шест? — Преглътна и кимна. — Тогава седем. Да, добре. Вземи ми билет за него и ми изпрати точния адрес… Да, знам, че съм. Добре, благодаря… О, и, Луиз, ако някога успея да стигна до Лондон, планирай една среща между двете ни в новата година. Време е да поговорим за повишаване на заплатата и за онзи курс, на който да те запишем… Разбира се, че говоря сериозно, не знам какво бих правила без тебе. Весела Коледа!
Тя се наведе напред, когато шофьорът вече даваше сигнал за третия изход от магистралата.
— Съжалявам, плановете се промениха — каза уморено Алекс. — Може ли да ме закарате до Пърт?
— Благодаря на бога, че си тук — каза един час по-късно Дейзи, тичайки надолу по стълбите да я посрещне, докато Алекс плащаше на таксито. — Не знаехме на кого друг да се обадим.
— Няма проблем. Бях наблизо — излъга тя, докато Дейзи я прегръщаше. — Той как е?
— Не е добре — поклати глава Дейзи. — Амброуз и Макс са с него в момента.
— Къде са? — попита Алекс, взе пушката си от колата и задърпа, затруднена, куфара си по чакъла.
— О, остави го там, някое от момчетата ще го качи по стълбите по-късно — махна й Дейзи. — В библиотеката са. Момчетата се опитват да го успокоят, но той е ужасно развълнуван. Изглежда, е изгубил цялото си проклето състояние. Всичко.
— Добре — кимна Алекс. — Ще говоря с него.
— Хей… — Дейзи докосна ръката й, спря внезапно и я погледна загрижено. — Добре ли си? Случило ли се е нещо?
— Какво? С мен? — попита учудено Алекс, удивена, че някой дори би забелязал бледото й лице и липсата на енергия. — Господи, не, добре съм — отговори тя, усмихвайки се, докато изричаше най-често срещаната лъжа на света.
— Изглеждаш бледа.
— Просто ми е студено. И съм уморена. Нямам търпение да се прибера у дома.