Амброуз кимна.
Десет милиона бяха много пари. Много малко хора можеха да понесат такъв удар и да останат на крака, а още по-малко да вървят, но Алекс въпреки това се усмихна.
— Не се тревожи. Ще му помогнем да преодолее това.
— Да го събудя ли?
— Не, остави го да спи. Това е най-доброто за него, ако е бил буден цяла нощ. Дори и само четиридесет минути ще го накарат да се почувства по-добре. Би трябвало да се събуди с по-ясна перспектива.
— Искаш ли кафе, докато чакаме?
— Чудесно.
Когато след малко влязоха в кухнята, всички се бяха събрали там, седнали около масата, и коледните песни бяха някак противоречиви като настроение на умърлушената група. Всички вдигнаха погледи с очакване.
— Бързо приключихте! — каза Дейзи.
— Спи — отговори Алекс, поклащайки глава.
Чу се колективна въздишка.
— Ами, предполагам, че това е добре, нали? — обади се Елиз. — Щом не е спал миналата нощ?
— Да, но не помага особено на Алекс — посочи Ема.
— Не е проблем.
— Но ти дойде чак дотук, а сега той спи? Какво си мислеше, че правиш, като му даде онова хапче? — перна Ема съпруга си по ръката.
— Опитвах се да го успокоя — възрази Макс.
— Всичко е наред, честно — увери ги Алекс. — Смених полета си за седем и десет. Ако тръгна до четири и половина, всичко ще е наред.
— Ами, много мило от твоя страна, че дойде… Какви са плановете ти за Коледа? — попита Макс в благороден опит да води любезен разговор и издърпа стол за нея, а Дейзи наля кафе и й го подаде.
— Ще си остана на спокойствие вкъщи. Не съм си била у дома почти девет седмици, така че ще е хубаво да се прибера и да… се отпусна.
— Със семейството си ли ще я прекараш? — попита Макс.
— Не. Само аз и баща ми сме, а той живее в Швейцария и аз отивам да го видя на следващия ден.
Макс повдигна вежда, но ако му се стори странно, че не отива за самата Коледа, не го показа с нищо.
— Това ще е хубаво.
— Да.
— Ще караш ли ски там?
— Не, няма.
— А, не караш ли ски? След Макнаба някак предположих, че ще караш, изглеждаш много умела във всякакви спортове.
Алекс погледна в кафето си.
— Ами, аз карам, но татко не — усмихна се тя.
— Разбирам. Колегите ми ортопеди непрекъснато казват на пациентите си, че идва възраст, когато не си струва да се рискува с ударите и счупванията. Едно падане може да означава ново бедро, нали?
— Да, така е. — Алекс се усмихна леко, сменяйки темата: — Между другото, къде е Джес? Не е ли тук?
— О, трябваше да отиде до града за някакви неща в последния момент — отговори Дейзи, взе една торба с картофи от килера и я донесе в кухнята.
Алекс кимна. Не беше ли малко странно една жена да отиде да пазарува, когато съпругът й стои сред все още димящите руини на финансовата си империя?
— Мисля, че имаше нужда да се махне за малко — намеси се Ана, сякаш прочела мислите й. — Да проясни малко главата си.
— Разбира се.
— Добре, кой ще ми помогне с картофите? — попита Дейзи, остави няколко големи тенджери в средата на масата и започна да рови в чекмеджето с приборите за белачки за зеленчуци. — Многото ръце правят работата лесна.
Всички изпъшкаха.
— Какво? — погледна ги Дейзи и сложи ръце на хълбоците си. — Няма да готвя за всички ви сама.
— Добре. Дай ги тук — каза Ана, пресегна се към белачките и даде една на Елиз.
— Вие, момчета, също можете да сте полезни, като напълните кошниците с дърва и кофите с въглища. Най-добре да свършите тежката работа, докато имаме малко време и още е светло.
Амброуз и Макс станаха с театрално нежелание, но знаеха, че не може да спорят, и след минута Алекс ги чу да се смеят в коридора, докато си обуваха ботушите.
— О, нямах предвид теб — каза Дейзи и протегна ръка да вземе белачката от Алекс. — Ти няма да работиш. Достатъчно е, че те накарахме да дойдеш при заспал пациент, след като можеше да си на половината път към дома си.
— Но това не е проблем. Предпочитам да съм заета.
— Мисля, че трябва да се възползваш от възможността да спреш за малко — каза Дейзи, но все пак неохотно й даде белачката, а Алекс взе картоф от торбата. — Изглежда уморена, не мислите ли? — обърна се към другите тя.
— Да — съгласиха се Ема и Елиз.
— Това е, защото си в черно — добави Елиз и я погали по ръката. — Черното прави хората да изглеждат бледи.
— О, господи, не отново това — засмя се Ана и започна да бели картофи с умение и вещина.
— И така, след Швейцария какво ти предстои, Алекс? — попита с интерес Дейзи. — Джес каза, че асистентката ти споделила, че си заета до края на юни?