— Не искам дори да те гледам. Не мога да повярвам… — Той започна отново да удря с юмрук по античната дъбова врата. — Отворете вратата, проклети негодници!
Но никой не дойде и тя се отпусна на дивана, защото краката й просто отказваха да я държат повече, тялото я предаваше. След минута-две удряне по вратата Локлан също се отказа и около тях се настани тишина, която изпълни стаята. Алекс все още не се осмеляваше да го погледне, но скоро го чу да крачи по паркета.
Тя погледна отново заключената врата, питайки се колко още ще продължава това. Как можеше да избяга от Локлан на затрупан от снега остров само за да се окаже заключена с него в една стая само няколко часа по-късно? Дали всички стояха зад вратата и подслушваха?
— Откъде изобщо са разбрали? — попита спокойно тя.
— Откъде мислиш? — сопна се той. — Обадих се да им кажа, че няма да дойда за Коледа, и следващото нещо, с което се сблъсках, беше проклетата Испанска инквизиция.
— И все пак си тук.
— Да. Защото са ми приятели. Искаха да помогнат.
Алекс кимна, признавайки затруднението им. Така ли помагаха?
Тя въздъхна и за миг се видя: вплетени един в друг крака, отпуснати рамене, наведена глава — класическата поза на слабост, която никога не позволяваше клиентите й да заемат. Но за своя изненада установи, че не може да се измъкне от нея, беше по-лесно да се говори, отколкото да се направи — усещаше крайниците си тежки като олово, а сърцето й биеше бавно и сънливо. Защото този път тя не беше „добре“ — не се справяше с това, не можеше да го контролира. Не искаше да е тук, но не знаеше и къде иска да бъде. Нямаше дом, а само база, нямаше семейство, а само задължения, и за разлика от него нямаше приятели, вече не, защото бяха останали край пътя на нейните амбиции, докато фокусът й бавно се стесняваше до просто колеги и клиенти, хора, които можеха да помогнат. Беше се изкачила на върха на кариерата си, но на каква цена?
— Какво им каза?
— Истината — отговори студено той. — Че си излъгала, че си ме заблудила.
Болката в гласа му я нарани, но тя кимна, без да сваля очи от него.
— Да. — Тя погледна ръцете си. — Защо тогава правят това? След като са чули всичко, със сигурност мислят, че съм безсърдечна кучка? Чудовище?
Той я изгледа ядосано, затруднен от жестокостта, с която тя самата се осъждаше.
— Да, сигурно така мислят.
— Тогава…?
— Според мен смятат, че си имала причина да го направиш.
Алекс застина, смръщи се озадачено.
— И защо ще мислят така?
— Ема видяла нещо, което според нея може да обясни постъпката ти.
— Ема ли? — присмя се Алекс. — Какво, за бога, би могла…?
— Видяла е в чантата ти визитка. На „Серенео“ или нещо такова? — Той я наблюдаваше внимателно и Алекс знаеше, че не успява да скрие тревогата от лицето си. — Тя е неврологична сестра, каза, че един или два пъти са изпращали пациенти в тази клиника. Там са специализирани в нови терапии за парализа на крайниците…
Алекс усети как въздухът излиза от тялото й, изсмукан от шок, чието ниво тя не можеше да разбере. Не. Не беше възможно.
— Очевидно си казала, че ще отидеш при баща си в Швейцария в деня след Коледа, но няма да ходиш на ски. Сторило й се малко странно. — Той я погледна право в очите. — Каза също и че лечението, което ще му е необходимо, е много скъпо. — Тонът му беше неуверен, дори въпросителен, но погледът му не трепваше, оценявайки я, търсейки истината. — Вярно ли е? — И когато Алекс не отговори, той продължи: — Ти още в началото каза, че имаш нужда от парите от тази работа, за да помогнеш на семейството си. Тогава си помислих, че е шега, но не е било, нали?
Алекс се опита да диша, да накара поне тялото си да работи, ако не можеше да направи това с мозъка си. Стана и се отдалечи от него, тръгвайки към вратата. Започна да удря с юмрук по нея.
— Отворете вратата! — извика тя. — Чувате ли ме? Някой да отвори вратата веднага или ще извикам полиция!
Обърна се, за да го погледне, за да е сигурна, че не я е последвал, но стаята беше замъглена, очите й бяха пълни с горещи сълзи и едва го виждаше в далечния край на отоманката.
— Алекс.
— Спри. Просто недей — каза тя с толкова авторитет, колкото можеше да събере.
— Защо ми каза, че е умрял?
— Не съм. Никога не съм го казвала.
— Но ясно го намекна. Това искаше да си помисля. Каза ми, че е бил алкохолик — минало време. Но всеки, който е живял с алкохолик, знае, че няма минало време. Това умира едва когато и ти умреш. Баща ми можеше да спре да пие и да не докосне капка алкохол четиридесет години и пак щеше да умре като алкохолик. Ти искаше да мисля, че е умрял.