Алекс се опита да остане спокойна.
— И?
— И? — Локлан изсумтя леко. — И има голяма разлика между нужда и алчност, Алекс. Това променя всичко. — Той направи крачка към нея, след това видя как тя се свива и спря. — Ако ми кажеш, че си направила каквото направи, защото си имала нужда от парите заради него, бих могъл да разбера това. Бих могъл да го простя.
Всяка дума беше като удар от кирка, която се забиваше в каменната стена около нея.
— Нямам нужда от прошката ти. Мога да живея с това, което направих. Имах причини.
Той се поколеба, опитвайки се да види отвъд фасадата, която тя представяше.
— И този милион ти купува — какво? Операция? — предположи той. — Инвалиден стол, последна дума на техниката? Грижа до края на живота му?
Алекс не отговори.
— Кажи ми — настоя внезапно той, отново разгневен. Започна да крачи из стаята. — Не мислиш ли, че заслужавам да разбера защо разруши живота ми? За да спасиш неговия ли беше?
— Няма да говоря за това — поклати глава Алекс.
— Напротив! Ще говориш. Най-малкото, което ми дължиш, е обяснение!
Тя поклати глава, усещайки прилива на адреналин, когато той тръгна към нея с мрачен поглед и зачервени страни.
— Кажи ми!
— Не!
Локлан вече беше до нея и стискаше силно лакътя й с ръка.
— Кажи ми!
— Купува ми свобода, разбра ли? — Думите изскочиха от устата й, преди да успее да ги спре, и в нея се надигнаха паника, раздразнение, изтощение в една запалима смес. — Той си няма никой друг. Както каза вчера — цялата отговорност е моя.
Той я гледаше, опитвайки се да разбере, да запълни празнините.
— А майка ти? Тя къде е?
— Няма я — сопна се Алекс. — Напусна ни след пожара.
— Пожар?
Локлан присви очи при тази дума и тя знаеше, че си спомня отчаяния й вик в нощта, когато дестилационната бе избухнала в пламъци и как това беше единственото нещо, достигнало до него, докато лежеше на пода, изгубил съзнание. Гласът на човек, който вече е преживявал такива пламъци.
Тя издиша шумно, изгубила сили за съпротива. Той така или иначе вече знаеше повечето — сглобено от една-единствена визитка и женски клюки.
— Баща ми беше пил. — Гласът й беше тих, очите й приковани в една точка на пода зад рамото му. — Заспал на дивана и изпуснал цигарата си върху пердето. И докато се събуди, цялата стая горяла. — Тя разтърси глава, усещайки дълго потисканите спомени да се появяват. — Някак успял да се качи горе и да събуди мен и майка ми. — Тя преглътна, връщайки се към ужаса на онази нощ, черния дим, неговите препъващи се крака надолу по стълбите, пронизителните, объркани писъци на майка й. — Не можехме… не можехме да слезем по стълбите. Огънят се разпространяваше толкова бързо, че трябваше да хвърлим завивките си през прозореца и да скочим. Първи бяхме ние с мама. При нея всичко мина добре, но аз паднах лошо и счупих глезена си. Не можех да мръдна, за да се махна от пътя, а татко започна да изпада в паника — все още беше мъртвопиян — и скочи от другия прозорец, девет метра над терасата отдолу. Счупи двата крака и таза си и раздроби гръбначния си стълб.
— Господи.
Локи изглеждаше ужасен и тя се втренчи в него със съжаление, защото ако мислеше, че счупените кости са най-лошото…
— Едва когато го качваха в линейката, той си спомни за Ейми.
— Ейми?
Сега вече сълзите й потекоха, горещи и тежки капки мъка, и думите изведнъж й се сториха толкова невъзможни да се спрат, колкото и сълзите.
— Сестра ми. Аз бях на седемнадесет, а тя на деветнадесет. Учеше в университета в Бристъл, но се беше върнала неочаквано, защото се скарала с гаджето си. Когато се прибрала, двете с мама вече сме си били легнали и не знаехме, че е у дома. Нямахме представа. И докато разберем, докато татко си спомни, че тя надникнала да му каже „Здрасти“…
Тя стисна силно очи, спомняйки си писъка на майка си и как тя се бе опитала да се втурне обратно в къщата, докато пламъците обхващаха покрива. Алекс отпусна глава в ръцете си и риданията повдигаха раменете й, когато от гърдите на Локи се изтръгна болезнен стон и той я обгърна с ръце.
— О, Алекс — прошепна той в косата й, разтривайки нежно гърба й с ръка, докато тя плачеше. — А след това и нашият пожар… Защо не каза нещо?
Тя разтърси гневно глава. Как? Откъде трябваше да започне, с кои чувства? Скръбта по сестра й, която дори не трябваше да е там? Гневът към баща й, който беше виновен за пожара? Отчаяние от майка й, която се бе обърнала и си бе тръгнала, изоставила беше и двамата, неспособна да прости на него и да погледне нея?