Алекс се отдръпна, разгневена от собствените си сълзи, и погледна зад него към сивия ден отвън.
— На мама и сега й е трудно да е с мен. Двете с Ейми много си приличахме. — Тя подсмъркна, притискайки опакото на ръката си към устата в опит да успокои дишането си. — Разбирам я. Не може да промени как се чувства. Знам, че ме обича, просто не може… да е с нас в момента. Прекалено трудно е.
— Но…
— Не, няма никакво но — спря го Алекс. — Тя изгуби детето си. От нейна гледна точка съпругът й е убил детето й и това е ужасна истина, която е трудно да се понесе. Не я обвинявам за нищо.
— А баща ти? Ти обвиняваш ли го?
Тя се вгледа в Локлан, без да мига, без да иска да отмести поглед, да се изправи пред неприятната, сложна истина.
— Да. И той плаща цената за това, което направи, милион пъти на ден.
Помисли си за него, лежащ по гръб и втренчен в тавана. Алкохолизмът му беше излекуван с един замах, но само защото жаждата за напитка завинаги оставаше неутолена от ръцете, които сега бяха приковани до него, а опустошителните крампи, които преминаваха нагоре и надолу по неподвижните му крака, го оставяха да плаче от болка.
— Той изгуби повече от всички нас — способността си да се движи. — Тя преглътна и го погледна предизвикателно. — Какво трябваше да направя? И аз ли трябваше да го изоставя?
— Никой нямаше да те обвини.
— О, не се тревожи, аз го мразя точно така, както ти си мразил своя баща. Неговата слабост разруши семейството ни, разбира се, че исках да направя това, което направи майка ми, да му обърна гръб, да го оставя просто да лежи там и никога да не се върна! Но той ми е баща, единственият, когото някога ще имам. Така че това — тя показа с ръце стаята, в която стояха двамата заедно, — това, че работя като луда през последните четиринадесет години, че работих с теб, това беше решението за мен. Казах си, че ако успея да събера пари за лечението му в клиниката, тогава това ще е най-многото, което можеше да се очаква от мен. Говоря с лекуващия екип всеки проклет ден, посещавам го всеки месец. Няма нищо повече, което може да се направи, освен ако не се намери лекарство. Исках да го заведа при най-добрите сред най-добрите и тогава щях да съм свободна от задължението си към него. Можех да започна да живея и своя живот.
Той я наблюдаваше.
— Но срещна мен.
Тези думи я спряха изведнъж.
— Д-да. — Тя вдигна брадичка по-високо, опитвайки се да се съвземе, да изглежда по-голяма и по-силна, отколкото се чувстваше. — И трябваше да избирам, и аз избрах него. И бих го направила отново — добави решително Алекс, но с потрепване в гласа. — Наистина.
— Както и трябва — съгласи се Локлан. — Разбирам.
Прошка? Изобщо не я беше очаквала, никога не бе се осмелила да я иска, но тя я отвя като вятър и усети как раменете й се изправят — дори не беше разбрала, че са така прегърбени. Тялото й се отпусна.
Когато погледите им се срещнаха, между тях разцъфтя разбиране, онова познато електричество, зареждащо въздуха около тях.
— Алекс…
Усети как ръката му се протяга към нейната, но тя се отдръпна, преди да успее да я докосне, и отиде до дивана, където беше оставила чантата си. Всичко все още не беше свършило.
— Имам нещо за теб. — Той я гледаше как изважда един голям, кафяв плик и му го подава. — Смятах да ти го изпратя следващата седмица. Но, ами… реших да си спестя марките.
Очите му се стрелнаха към нейните, наполовина развеселен, наполовина предпазлив.
— Какво е това?
— Твоята застрахователна полица. — И когато видя, че той се мръщи, Алекс добави: — Фигуративно, искам да кажа. Не буквално. За семейството ти е. Ти чу само половината от историята. — Аз ти разказах само половината от историята.
Той отвори плика, без да каже нищо, и когато извади снопче фотокопия, по лицето му се изписа недоумение.
— Това е доказателство, че имаш пълното право да си главен изпълнителен директор на „Кенталън Дистилъри Груп“. Ти си член на семейството във всеки смисъл на думата.
— Какво? — прошепна той и се намръщи още повече, докато отиваше към бюрото и прехвърляше листовете — имаше фотокопие на написано на ръка писмо, две черно-бели снимки, една цветна снимка и един пейзаж в ярки цветове. Той ги подреди всичките на бюрото и се втренчи безизразно в тях. — Не разбирам какво значат тези неща.
Алекс се приближи и посочи цветната снимка, която Скай й беше пратила от телефона си.
— Предполагам, че си чул за мечето, което са намерили скрито в бъчва за уиски в понеделник?
— Смътно, въпреки че с всичко, което се случваше в Единбург, не съм се замислял за него.