Тя въздъхна и се отдалечи от прозореца, стъклото все още замъглено от дъха й, и първата мъгла започна да се носи от морето към поляните. Баща й беше прав. Можеше да си позволи да чака, това беше най-малкото, което можеше да направи. Брат й щеше да пише, когато имаше възможност.
Клариса се върна на креслото си за четене до камината и отново взе книгата си, чудейки се какво прави той в този момент и къде е. Знаеше само, че е някъде във Франция. Дали беше видял Париж? Детската им мечта беше да отидат в Париж — да направят своето собствено голямо пътешествие, — отдавна, в дните, когато войната не беше хвърлила черно наметало над Европа, скривайки слънцето, бъдещето, всяка надежда.
„Липсата на новини е добра новина“ — това повтаряше майка й, докато крачеше из салона и кършеше притеснено ръце. Клариса знаеше, че и тя трябваше да вярва в това, дори и докато през главата й минаваха мисли за всички различни ужаси, които той сигурно е видял или преживял миналата седмица или вчера, или днес. Родителите й винаги я бяха обвинявали, че въображението й лесно се възбужда, но това беше по-ужасяващо от всичко, което можеше да си измисли; вестниците бяха пълни със заглавия за огнехвъргачки и картечници, за отровни жълти и зелени газове, ослепели мъже, които се препъват в трупове и се задушават в окопите с разядени дробове и кожа. Ако Пърси се върнеше, как можеше да е същият човек, който беше преди? За Арчи не се тревожеше, той винаги бе имал добро чувство за самосъхранение, но Пърси беше прекалено добър, прекалено мил.
Войната беше променила всички. Тя самата прекарваше в нивите с ечемик дълги и съсипващи дни с вкочанени от студа крака и мазолести, почервенели и покрити с мехури ръце. Тя се загледа в тях на светлината на огъня. Беше почти невъзможно да си спомни колко бледи и меки бяха преди, как Филип се бе усмихвал, когато ги притискаше до устните си, обещавайки й живот, изпълнен с розови градини и музика, който сега никога нямаше да настъпи, превърнат в пепел някъде в едно поле в Ипре.
Мисис Данун, икономката, влезе с подноса за вечерта — парче сирене, ечемичени бисквити, нарязана ябълка и каничка с чай. Порцелановите чаши изтракаха в чинийките, когато ги остави на масата. И тя беше изтощена от задълженията си, опитвайки се сама да готви за тримата, да се справя с цялото пране и да поддържа чисти и топли петте стаи, които се бяха ограничили да ползват, а мебелите в останалите двадесет и осем бяха покрити с чаршафи и стаите затворени. От прислугата, която някога се състоеше от девет човека, сега бяха останали само двама — мисис Данун и съпругът й, който трябваше да се грижи за оградите на имението, да поддържа градината със зеленчуците и подправките и да бъде кочияш на куция й баща. Но сега и той беше като всички останали — или изпратени на фронта, или работещи на полето, или принудени да напуснат острова и да отидат в града, за да работят в корабостроителниците и фабриките за муниции.
— Мисис Фаркар ще слезе след малко и помоли вие да започнете без нея.
— Благодаря — отговори бащата на Клариса и икономката кимна с глава и излезе.
Клариса му наля чай, а той сгъна вестника си и се загледа в пламъците.
— Искаш ли да слушаш радио? — попита тя и му подаде чашата.
— Не, но трябва — въздъхна той, подготвяйки се за новините за още един ден смърт из чуждоземни поля. — Не може да обръщаме гръб на истината, независимо от това колко трудно е да я понесем.
Клариса отиде до радиото и завъртя копчето. Чу се шум и пращене, последвани от изискан глас, който изпълни стаята. Тя седна отново, с изправен гръб и скована, и вдигна чашата и чинийката с треперещи ръце.
Липсата на новини е добра новина. Той ще се върне.
Трябваше само да чака.
Къщата за гости, където щеше да отседне, беше само на четири километра от дестилационната фабрика, по-нагоре по „главния“ път, разположена малко по-навътре на брега, на една малка скала, която се образуваше от издигането на терена към възвишенията и близките планини. Беше неукрасена и доста строга на вид, но в нея имаше някаква симетрия с осемте й прозореца и вратата в центъра. За разлика от останалите местни къщи не беше боядисана и стените й от гранит изглеждаха износени от времето. От един от комините се извиваше струйка дим, но в следващия миг един порив на вятъра го поде и отнесе надалече. Стопанският двор и постройките в него се намираха веднага зад оградената пътека към входа, а в малката градина с каменния зид се виждаше простор, на който един бял чаршаф се издуваше и развяваше гневно на вятъра.