— Ами, когато Скай ми показа тази снимка, тя определено ми напомняше нещо. Нещо в мечето ми си струваше познато, но не можех да се сетя какво. Това непрекъснато ме глождеше. И после си спомних — бях виждала такова на няколко стари снимки, които ми показа мисис Пеги. — Тя посочи снимката на жената и детето в църковния двор и тази на сестрите и войниците в болницата.
— Чакай, защо си така добре запозната с колекцията от снимки на семейство Пеги?
Тя се засмя.
— Не съм. Но те имат кутии с материали, които мистър Пеги е наследил от баща си, който е бил местният полицай — писма, дневници, снимки, и двамата ги сортират, за да ги дарят на музея. Аз просто влязох, когато мисис Пеги ги преглеждаше.
— И тогава разбра, че дядо ми е бил осиновен — спомни си той другия им разговор в стола.
Тя кимна и посочи снимката на сестрите.
— Сигурно няма нужда да ти казвам, че тази жена е Клариса Фаркар, твоята прабаба. След като брат й Пърси бил убит през войната, тя наследила дела му в компанията, който бил четиридесет процента. Тези дялове, събрани с нейните тринадесет процента, ти дали твоя мажоритарен дял.
— Да, знам всичко това.
— Но знаеш ли кой е той? — Тя отново посочи снимката.
— Младежът със счупения крак? — присви очи той. — Не.
— Той бил американец на име Едуард Коб, войник, който едва не загинал, когато „Тоскания“ била торпилирана през февруари 1918 г.
Когато Алекс спомена името на кораба, Локи вдигна очи към нея. Беше го чувал, то беше втъкано в историята на острова.
— Клариса го спасила. Видяла го на скалите и се грижила за него, докато оздравял. Имал счупен крак и още други рани, но имал също и испанска треска. Всички мислели, че ще умре от нея — най-вероятно е бил болен, преди да напусне Ню Йорк, — но тя се грижила за него и той оздравял. Останал на Айла още четири месеца, докато кракът му се оправил.
— Какво е станало с него след това?
— Бил изпратен във Франция веднага щом кракът му оздравял — въздъхна Алекс. — И бил убит девет дни по-късно.
— Господи — потрепери Локи.
— Клариса заживяла уединено и след известно време напуснала острова. Годеникът й бил убит през 1916 г., брат й малко след потопяването на „Тоскания“, а после и Едуард… Казала, че трябва да се махне и отишла да живее в Пийк Дистрикт за кратко време, а икономката заминала с нея.
Той сви рамене, очевидно озадачен накъде води всичко това.
— Добре.
Алекс грабна снимката на детето в църковния двор.
— Кой мислиш, че е това?
Локи въздъхна, разпознавайки лесно в жената до него Клариса.
— Ами, предполагам, че е дядо ми Джордж. Той е детето, което тя осиновила — или по-скоро не осиновила — след войната.
— Ъхъ. А виждаш ли какво държи той? — попита Алекс, сочейки снимката, а след това издърпа и писмото.
— Мече.
— Същото мече, което майката на Едуард Коб изпратила от Америка, когато разбрала за кораба. Виждаш ли? Казва, че го изпраща, за да не му липсва много домът му.
Тя гледаше как очите му се придвижват от едната страна до другата, четейки бързо писмото.
— Добре — повтори той. — Дядо ми получил мечето на Едуард Коб. И какво от това?
— Това е същото мече, което е намерено скрито в бъчвата — отговори тя, посочвайки отново към снимката на Скай на мечето, увито в бебешко одеяло на дъното на отворената бъчва. — Очевидният въпрос е защо е било оставено там? Скай мисли, че може би детето е умряло и майката е искала да не го вижда, но не можела да понесе да се раздели напълно с него.
— Не е много вероятно — намръщи се Локи.
— При липсата на каквото и да било друго обяснение това беше най-вероятното, което някой можеше да измисли.
— Но предполагам, че ти имаш друго обяснение — погледна я предпазливо той.
— Да. Погледни отново снимката с войниците — посочи тя един миниатюрен детайл, който беше забелязала, но не беше отчела, когато, я беше видяла за първи път. Сред бледите оттенъци на сивото едва се забелязваше, че ръцете им се докосват — само върховете на пръстите им, но това беше достатъчно, за да се усмихват широко и очите им да блестят. Сега Алекс знаеше как изглежда любовта — тя грееше като слънчев лъч, така се чувстваше тя, когато Локи я погледнеше. — Виж как се докосват? А на скалите до къщата на семейство Пеги има пейка с оставен от нея надпис за това, че гледа към Америка. За него от нея. „В памет на Е. К.“, пише там и е подписано от К. Ф. Едуард Коб и Клариса Фаркар са били любовници. — Лицето му се обърна към нейното и думата отекна като гонг и накара телата им да завибрират. — И тя родила дете.