— С какво?
— Бадемово мляко?
— Откога хората са започнали да доят бадемите? — попита объркано мисис Пеги.
— Не, то е… — Алекс реши да не продължава. — Няма проблем. Овесена каша с мед и банан и чаша „Ърл Грей“ е идеално.
— Имаме само „Инглиш брекфаст“.
— Чудесно.
Алекс продължи да се усмихва, докато мисис Пеги я водеше по коридора към задната част на къщата, където отвори вратата към една всекидневна с тапициран с рипсено кадифе диван, два фотьойла с дамаска на божури и малък, свободно стоящ телевизор. На полицата над камината освен още една ваза с копринени цветя стоеше часовник в стил ар деко, чието силно тиктакане беше единственият звук, който нарушаваше тишината в стаята.
— Можете да идвате при нас с мистър Пеги вечер, ако искате. Телевизионният сигнал е непостоянен, особено при такова време, но обикновено човек може да схване за какво става въпрос. Играете ли вист?
— Вист?
— Игра на карти. В случай че времето е лошо.
— О — погледна я с извинителна усмивка Алекс. — Не, не, боя се, че не играя.
— Е, не се съмнявам, че мистър П. може да ви научи за нула време.
— Честно казано, повечето вечери ще работя — побърза да отхвърли предложението Алекс.
— Ще работите вечер?
— Боя се, че да. Имам клиенти в различни времеви зони. Като стана въпрос за това, каква е честотната ви лента тук?
— Каква лента?
— За уай-фай. Има ли достатъчно за Фейстайм? Може да се наложи да се обаждам на някои клиенти.
Мисис Пеги я погледна неразбиращо.
— Това с компютрите ли е свързано? В града има интернет кафе — отговори накрая тя. — Там дали ще знаят за какво говорите?
— Да, сигурна съм, че ще знаят — потисна въздишката си Алекс. — Благодаря ви. Ще отида утре.
— Нека ви покажа стаята ви — обърна се мисис Пеги и затвори вратата на старомодната всекидневна, след това бръкна в купата на масичката и извади един от ключовете и тръгна нагоре по стълбите. Вървеше бавно, с ръка на парапета, а стъпалата скърцаха под тежестта й.
— Тази вечер нямаме други гости, но утре пристига едно семейство от Испания с бебе. Надявам се да е бебе, което спи — каза тя, леко запъхтяна, когато стигна горната площадка на стълбите и зави наляво. — Мистър П. се нуждае от почивка.
Тя заведе Алекс до стаята в далечния край на коридора. Дъските изскърцваха от време на време, а Алекс устоя на порива си да изправи една рамкирана снимка на черно-бял пейзаж, която се беше наклонила.
— Понеже ще сте с нас толкова дълго, съм ви сложила в синята стая. Тя има най-хубавия изглед към морето. Ако денят е особено хубав, може да видите дори Ирландия, обаче най-добре да не се надявате много. Освен това е най-далечната стая от тази на мистър Пеги, така че няма да ви безпокои, когато извежда кравите.
— Той рано ли трябва да става?
— На зазоряване.
Мисис Пеги отключи вратата и двете влязоха в тясна, но спретната стая с прозорци на две от стените. Навън вече беше прекалено тъмно, за да може да види гледката, но на прозорците имаше красиви памучни пердета в синьо, с драперии на корниза и място за сядане пред прозореца в частта на стаята под фронтона. На една от стените висеше наивна, но много красива картина с пастелни бои, изобразяваща езеро, която изглеждаше аматьорско копие. Имаше еднокрил гардероб и мивка в ъгъла, а леглото беше оправено с чаршафи и кремава плетена покривка и в края му бяха подредени на купчина жълти кърпи. Алекс огледа стаята с нарастващо притеснение. Нямаше юрган (тя винаги замръзваше под чаршафите). Нямаше бюро. Нямаше разклонител с няколко контакта. Нямаше сателитна телевизия. Или радио. Нямаше баня. И още нещо…
Нямаше баня?
Тя погледна притеснено към мисис Пеги.
— Няма ли баня?
— Не. Но има мивка — отговори възрастната жена и кимна с глава към бледосиния порцелан на „Армитидж Шанкс“.
— Да, но… тоалетната? А душ?
— Малко по-надолу по коридора, последната врата вляво преди стълбите. Не се притеснявайте, ще я споделяте само с наемателите на зелената стая. Ние с мистър Пеги си имаме своя.
Алекс потисна потреперването си. Никога през живота си не беше споделяла баня с непознати. Но какво можеше да направи? Това беше единственото място, което Луиз бе успяла да намери в такъв кратък срок, без да се налага да си събира багажа и да се мести из острова през ден. Освен това беше най-близкото до дестилационната, което беше много важно.
— Надявам се всичко да ви е харесало? — попита мисис Пеги, наблюдавайки я.
— Разбира се. Очарователно е, благодаря ви.
Хазяйката й кимна, но лекото свиване на устните й предполагаше, че е забелязала съмненията на Алекс.