— Е, ще ви оставя да разопаковате, въпреки че това няма да ви отнеме много време — изглежда, пътувате с много малко багаж. Вечерята ще е готова след час. За начало картофена супа, след това шунка, картофено пюре и зеле.
— Ъм… — Алекс усети как през нея преминава внезапна тревога, докато оглеждаше стаята. Знаеше, че липсваше и още нещо. — Багажът ми пристигна ли?
— Багаж?
— Куфарите ми. Бяха изпратени с по-ранен влак и разбрах, че ще бъдат докарани направо тук с такси.
— Джак не е идвал насам от седмица и повече — сви рамене мисис Пеги.
— Кой е Джак? — Алекс се опита да заглуши острата нотка в гласа си.
— Таксиджията.
— Само един ли е? Няма ли някой друг, който може да ги е взел? Може просто да не е имал време да ги докара.
— Ами, понякога зет му помага, ако го боли кракът. — Тя зацъка с език. — Ужасно нещо е подаграта.
Но в момента Алекс не можеше да мисли за подаграта на Джак таксиджията. Искаше куфарите си. Бяха й нужни. В пътната чанта имаше само четка за зъби, пижама и екип за тичане.
— Дали може по някакъв начин да разберем? Може ли да му се обадите и да проверите?
Фериботите щяха да спрат — тя погледна телефона в джоба си — сега. Спираха в този момент поне за следващите два дни и нямаше да има никакви доставки от сушата. Нито храна, нито поща и със сигурност не и еднаквите пурпурни куфари на „Т. Антони“, в което бяха дрехите й за следващите три седмици.
— Ще се обадя, но на Джак може да се разчита. Ако бяха при него, щеше да ги е докарал. Дрехи ли ще ви трябват?
— Да. — Алекс посочи към тъжно неадекватните си рокля и палто, които след пътуването направо молеха за химическо чистене.
— Не се притеснявайте. Ще извадя някои неща за вас. В стаята на дъщеря ми са останали нейни дрехи.
Алекс се поколеба. Мисис Пеги сигурно беше в началото на осемдесетте, което означаваше, че дъщеря й сигурно е около петдесетте. В най-добрия случай тя също щеше да е бизнес дама, която е запазила фигурата си и има солиден бюджет за тоалети, идва често и държи малка част от гардероба си тук. В най-лошия случай дрехите, които висяха в една от стаите, бяха останали от детството й през седемдесетте.
— Много сте мила — заекна тя, защото не искаше да изглежда груба. — Но ще попитате Джак, нали?
— Да. — Мисис Пеги се обърна да си върви. — Както казах, вечерята е след един час.
— Всъщност бих искала да вечерям в стаята си тази вечер, ако нямате нищо против. Имам много работа за наваксване.
— Както искате. Ключът ви е на вратата. Може да го оставяте в купата сутрин или да го взимате със себе си. Имам копие за почистването.
— Благодаря ви. Много.
Мисис Пеги излезе от стаята и вратата се затвори с изтракване зад нея, а Алекс остана за момент на място, изпълнена с чувство на безсилие и безпомощност. Вече отегчена. Приближи се до прозореца и се втренчи в тъмнината, като единственото нещо, което можеше да види, беше собственото й отражение. Отвън вятърът виеше и караше прозорците да потракват леко в рамките си и Алекс примигна, когато видя бяла линия да преминава край прозореца. Чаршафът, все още закачен на простора?
— О…!
Тя се обърна, но стъпките на мисис Пеги вече се чуваха долу да прекосяват коридора и когато се обърна назад, чаршафът вече летеше през полето.
Взе телефона си, за да се обади на Луиз — трябваше да има номер за проследяване на пратката с куфарите, — но нямаше сигнал. Дори и една чертичка. Опита да го вдигне високо, притискайки го до стъклото, след това отиде до другия прозорец. Нищо. Беше по средата на нищото, а и бурята не помагаше.
Алекс въздъхна, опитвайки се да се освободи от раздразнението си — нямаше смисъл да се съпротивлява на тези събития. Както винаги обясняваше на клиентите си, какво може да е по-безсмислено от това да се съпротивляваш на онова, което вече се е случило? Тя се върна до леглото и разопакова малкото неща, които беше донесла със себе си — мъжка тъмносиня памучна пижама на „Търнбул и Асър“ на възглавницата, въгленова паста за зъби, серум за кожа на д-р Перикон и хидратиращи средства на умивалника, маратонките й до прозореца, екипът за тичане — в чекмеджето на скрина, и настоящото й четиво: биография на Онг Сан Су Ки.
Взе всичко, което беше останало в чантата — доклада за „Кенталън“, — свали обувките си и се отпусна на леглото с него, размишлявайки върху запознанствата от следобеда. Началото беше разочароващо, объркано, хаотично и неорганизирано. От друга страна, изглеждаше, че ще е много по-лесно да изпълни задачата си тук, отколкото бе очаквала. Локлан Фаркар — склонен към флиртове, непочтителен и с непрофесионално отношение — беше неподготвен да се справи на настоящия си пост, а, от друга страна, същите тези качества означаваха, че ще й е трудно да работи с него и да го доведе до финала щеше да е като да пасе стадо котки.