Отвън синята светлина на една кола на Бърза помощ премина покрай визоновосивите прозорци, а бялото като вълна небе се покри с гъсти дъждовни облаци. Минаваха хора с дебели палта, навели глави към телефоните си, а паважът все още беше мокър от последния изблик от облаците преди пет минути.
Тя сви устни, докато мъжът говореше. Така си и беше помислила.
— Разбирам. Значи това е запитване на нов клиент.
Дръзкият му тон предполагаше дълго лично познанство, но най-вероятно просто се бяха ръкували на някой коктейл или името на Алекс е било изречено тихо и му е било предадено със същата поверителност като масонско ръкостискане.
— Страхувам се, че работим с лист на чакащите и мис Хайд няма никакви свободни часове преди месец май. — Погледът й се стрелна към червената светлина. Все още беше там. Не задълго. Десет секунди… — Искате ли да ви запиша час и ще се свържем с вас, когато наближи времето?
И двете й вежди се извиха високо, когато дързостта се превърна в нравоучителност — той вероятно не разбираше, че никой не можеше да стигне до Алекс, без преди това да е минал през нея, и че на нея й се плащаше точно толкова, за да преценява клиентите, колкото и за да им записва часове.
— Както вече казах, в момента мис Хайд е извън страната и не мога да ви кажа кога ще се върне. Сега моля да ме извините, но има други клиенти, които чакат и се опитват да се свържат. Можете да се обадите отново, ако промените решението… — Пръстът й се поколеба над бутона за прекъсване на разговора, а погледът й се насочи към мигащата червена светлина.
Три, две, ед…
Ръката й падна на бюрото сякаш я бяха простреляли, а думите проехтяха в ушите й, сякаш всяка една от тях бе избухнала с гръм по линията. Тя се облегна напред на лакти и се концентрира по-силно, докато се взираше в примигващия курсор на все още празния екран, а червената светлина вече не светеше. Всъщност тя беше напълно забравена. Настъпи дълга пауза.
— Съжалявам, може ли да повторите? — каза накрая Луиз с необичайно потрепване в идеално тренирания й глас. — Не мисля, че ви чух добре.
Алекс Хайд се взираше надолу към Уолстрийт. Улицата гъмжеше от самоувереност, пулсираше като мускул, докато хората тичаха през движението — закъснели за срещи и очевидно защитени срещу жълтите таксита, които свиреха гневно с клаксони, а червените им стопове просветваха — и преминаваха смело от едната до другата страна на пътя. Ако човек ги гледаше от улицата, знаците за социалния им статус щяха да са дискретни (обшита с цветни конци бутониера или може би ушит на ръка костюм) или явни („Ролекс Ойстър“, тен от Карибите), но от тази височина приличаха просто на метални стружки върху магнитна дъска, затичали се насам и натам, сякаш тикани от външна сила, и всички правещи отчаяни опити да стигнат някъде. Всъщност искаха да стигнат тук. Тук, горе, на деветдесет и осмия етаж, беше мястото, където искаха да бъдат и човекът, с когото тя говореше, беше този, който искаха да бъдат. Господар на вселената, център на властта — източникът на цялата енергия, всичките пари.
Но нито един от тях нямаше да стигне толкова далече. Те не виждаха себе си от нейната гледна точка. Не можеха да се видят от две крачки разстояние, да не говорим за двеста метра височина. Дори и отраженията им в огледалото няма да им разкрият това, което тя виждаше, защото не знаеха, че трябва да разберат, че само амбицията не е достатъчна, талантът не е достатъчен, жаждата не е достатъчна. А щом дори не знаеха, че трябва да знаят това, как изобщо можеха да се изкачат по стълбите до тази възхвалявана позиция?
Мъжът зад нея го знаеше, но пък той имаше късмета да я срещне, когато беше новоназначен президент на Банк ъф Америка, и най-добрият ход, който беше правил в кариерата си, бе не само да осъзнае, а и да признае, че не е подготвен. Тя обърна гръб на яркото декемврийско слънце, което хвърляше бяла светлина на улицата, и отново застана с лице към него. Докато вървеше бавно към средата на стаята, от набръчканото му лице я гледаха втренчено неспокойни сини очи.
— Хауърд, помниш ли, че по време на последната ни сесия говорихме за уникалното предимство, което отличава един човек от другите?
Той я наблюдаваше така внимателно, както антилопата следи лъва във високата трева.
— Да.
Тя отново седна на стола срещу него. Стройната й фигура беше дискретно подчертана от копринената рокля на Филип Лим с цвят на слонова кост, светлокестенявата й коса със средна дължина падаше красиво по раменете й благодарение на направената тази сутрин прическа със сешоар — Господи, обичаше този град и фризьорските му салони, — на лицето й имаше съвсем малко грим, а маслиновата й кожа все още сияеше от престоя й миналия месец в центъра за медитация и духовно обучение в Коста Рика.