Изобщо не беше това, на което беше свикнала, винаги пътуваше първа класа и очакваше мраморни бани така, както очакваше и кърпи, но тя така или иначе не виждаше всичко това. Това, което се бе въртяло в главата й, най-после бе изплувало с пълна сила и тя прекара цяла минута, застанала с отворена уста, втренчена в плочките, докато най-после разбра странното усещане от вчерашния ден.
Пусна водата и застана под нея, затвори очи и остави прозорците да се запотят, докато едно старо стихче от училище звучеше в главата й отново и отново. Излъжи ме веднъж, срам за теб. Излъжи ме два пъти, срам за мен.
Седеше на стола пред бюрото, когато след час и половина вратата се отвори и първа влезе Рона, а собственикът й внезапно спря на място. Когато пристъпи в стаята, смръщването, което помнеше от предишния ден, стана по-сърдито, светлокестенявата му коса беше разрошена от вятъра, а изражението на лицето му буреносно.
— Добро утро, Локлан — усмихна се широко тя и остана седнала на стола му. — Готов ли си да започнем работа?
Пета глава
— Значи Калъм си призна? — изрече язвително Локлан след дълго мълчание. Затвори вратата зад себе си и започна да сваля палтото си без никакво извинение.
Рона се приближи, подуши за миг ръката й и след като отново установи, че е приятел, а не враг, бързо се насочи към купата си с вода в далечния ъгъл и започна да пие.
— Калъм? О, предположих, че е Торкуил. Но не, не си е признал.
Локлан се обърна и отново застана с лице към нея. Изражението му беше подозрително, възмутено. Както беше преценила вчера — враждебно.
— Тогава как разбра, че той…
— Се представя за теб? Езикът на тялото. Освен това профилът не съвпадаше, въпреки че състоянието на бюрото ти за малко да ме заблуди, но разбирам, че твоят хаос може да се дължи на това, че се опитваш да свършиш прекалено много, а не прекалено малко — изрече небрежно тя, омаловажавайки шегата, и се насочи към малкия чайник, който беше напълнила преди малко, за да е готов. Дестилационната се събуждаше и вече се чуваше шумът от плъзгането на тежката врата, гласовете и тежките ботуши в двора, тракането на бъчвите, които търкаляха по камъните.
— Чай или кафе?
— Какво правиш? — втренчи се в нея Локлан.
— Приготвям ти напитка.
— Не, искам да кажа, какво правиш? Защо си в офиса ми и се държиш като моя секретарка, след като и двамата знаем, че не си нищо подобно?
Тя се усмихна, реши, че той изглежда така, сякаш има нужда от кафе, и сложи пълна лъжица в чашата.
— Правя това, за да те накарам да се чувстваш спокоен, Локлан.
— Е, не се получава.
Тя се усмихна, докато наливаше горещата вода и малко мляко. Беше точно какъвто го описа Шолто — беше агресивен.
Когато тя не отговори, той добави:
— И не си спомням да съм позволявал да ме наричаш с малкото ми име.
Тя го чу да се отпуска на стола си, заемайки мястото, което според него даваше авторитет.
— Това е, защото не прояви любезността да се срещнеш с мен или да ме поздравиш, да не говорим за преминаване на малки имена — отговори безгрижно тя. — Но след вчерашните изпълнения мисля, че ми дължиш поне това. — Тя се приближи с кафето и му го подаде, усмихната, приковала поглед в него, без да обръща внимание на дразнещия начин, по който стомахът й отново се сви. Щеше да сломи съпротивата му с любезност. — Времето ми струва много и не обичам да го губя. Пропътувах големи разстояния, за да дойда и да се срещна с теб.
Той взе неохотно чашата.
— Не съм те канил да идваш.
— Не. Председателят ви го направи.
Погледът му потъмня.
— Шолто е опасен стар глупак.
— Опасен?
— Защото не осъзнава, че е глупак.
— А. Интересно — кимна Алекс. — Е, това е нещо, за което може да говорим по време на сесиите ни. Предполагам, че си уведомен, че ще работим заедно?
— Да. Но ми е много неприятно да ти го кажа, обаче си дошла толкова далече за нищо. Няма да работим заедно.
— Боя се, че ще работим. Освен ако не искаш да ми дадеш молба за напускане, която лично да предам на председателя ви?
— И защо бих направил такова нещо?
— Защото това е последният ти шанс и ако не работиш с мен, мога да предположа, че следващата му стъпка ще е да свика борда и да предложи вот на недоверие срещу теб.
— Не може да го направи — усмихна се самодоволно Локлан.
— О, винаги има начин. Когато адвокатите започнат да се ровят, винаги ще намерят нещо, което могат да използват.