Локлан я погледна гневно — плашеща гледка, — но Алекс издържа погледа му, запазвайки изражението си неутрално. Той имаше нужда от реакцията й, за да подхрани гнева си и да ескалира сблъсъка, но силните чувства бяха само от негова страна, тя не беше лично въвлечена в това, за нея то беше просто бизнес.
— И мисля, че ще ни трябва още един стол — каза спокойно Алекс, докато той продължаваше да я гледа.
— Какво?
Забележката й постигна целта си и ги извади от патовата ситуация.
— Не каниш ли хората да седнат, когато идват при теб?
— Не. — Той сякаш изплю думата на пода.
— Ами ако имат проблем? Нещо, което трябва да разискват подробно с теб?
— Проблем? — присмя се той. — Ти какъв бизнес мислиш, че ръководим? Това не е терапевтичен кабинет или кафене. Хората не идват тук със своите проблеми.
— Високият дух на служителите трябва да е приоритет за теб. Той засяга пряко продуктивността. Организациите не се променят, хората се променят. Тяхното благополучие е твоя грижа. Ти си толкова силен, колкото най-слабото ти звено.
— Господи, така ли ще продължаваме? Цяла седмица ще ме заливаш с корпоративни глупости?
— О, страхувам се, че ще е много по-дълго.
Той присви очи. Притежаваше силна мъжка енергия, с всяка изминала минута присъствието му изпълваше стаята все повече.
— И какво, по дяволите, си облякла? Как да те приемам сериозно, като изглеждаш така?! Това опит да изглеждаш като местните ли е?
— Дрехите са на дъщерята на хазяйката ми — обясни спокойно тя, проверявайки дали острата яка все още е пъхната под пуловера, въпреки че коментарът я засегна. Беше се надявала да постигне връщане към седемдесетте в стила на Инес де ла Фресанж или Алекса Чанг. Очевидно неуспешно. — Куфарите ми останаха на сушата.
— И фериботът няма да работи поне още един ден? — ухили се Локлан, схващайки веднага ситуацията. — Колко ужасно за теб. Предполагам, че се чувстваш доста абсурдно, ако съдя по вчерашния бляскав тоалет.
— Само за ден-два е. Едва ли е някаква катастрофа.
— Аз така го виждам.
Без да иска, Алекс го погледна бързо и веднага съжали — не можеше да му позволи да я дразни. Ако намереше и един начин да подронва авторитета й, знаеше, че той ще го използва. Приближи се до него, нагаждайки тона си.
— Виж, Локлан, аз не съм ти враг.
Очите му блеснаха като острието при бързо замахване на меч.
— Ще трябва да останем на различно мнение по този въпрос.
— Тук съм, за да помогна — продължи тя и седна в края на бюрото.
Той на свой ред се облегна назад в стола си, скръстил ръце зад главата — класическа поза, излъчваща авторитет, заемайки колкото може повече място.
— Не ми е нужно.
Тя прикова поглед в него, принуждавайки го да направи същото.
— Не можеш да ръководиш компанията и да продължаваш да се държиш както досега. В случай че не си забелязал, в момента вървиш по ръба и падането ще е от високо.
— Имам отлично чувство за равновесие.
— Но за колко дълго? Защото, докато продължаваш да настройваш борда срещу себе си, ще останеш изолиран и това те прави уязвим.
— Луната не е пострадала от това, че кучетата лаят по нея — присмя се той.
Тя примигна, незапозната с този афоризъм.
— Имаш нужда от мен.
— Не.
— Добре тогава, аз имам нужда от теб.
— Малко вероятно — намръщи се той.
— А ако ти кажа, че парите от тази задача са нужни за човек в семейството ми, който отчаяно се нуждае от тях?
Погледът му се плъзна по нея, карайки кожата й да настръхне леко.
— Ще кажа, че това е лъжа.
— Защо?
— Очевидно е, че нямаш нужда от парите.
— Откъде знаеш? Не знаеш нищо за мен.
Едната му вежда се вдигна леко подигравателно.
— Носиш часовник на „Жижие Льокутр“, диамантените обици сигурно са по три четвърти карат, имаш тен — което по това време на годината означава, че си била на някое тропическо място, — а косата не пада по този начин никъде на север от „Кенсингтън“.
— Много добре. Значи си умел наблюдател — усмихна се тя. — Сега да споделя ли аз какво забелязах при теб?
Локлан осъзна, че сам си е причинил това, и вдигна крака на бюрото, усилвайки ефекта на позата, като добави и нюанси на неуважение и презрение.
— Имам чувството, че така или иначе ще го направиш.
— Ти си интуитивен, уверен, динамичен, авторитетен и — подозирам — когато ти е нужно — чаровен.
Последва мълчание.
— А лошата новина?
— Противопоставяш се на другите, арогантен си, неуверен, недоверчив и изолиран.