— Арогантността и неувереността не са ли понятия, които се изключват взаимно?
Алекс беше впечатлена от отказа му да бъде разсеян с една така брутално директна оценка и от това, че потуши гнева си, за да дискутира въпрос от логиката.
— Би си помислил така, нали, но арогантността обикновено отклонява вниманието от уязвимостта, тя е средство, с което човек манипулира възприятията на другите за себе си, за да защити своето его.
— Господи, пощади ме — промърмори Локлан и извъртя очи.
— Ето пример, който илюстрира казаното — обясни Алекс. — Извъртането на очи…
В следващия миг той свали краката си от бюрото, стана, приближи се и се изправи до нея.
— Виж, това е изключително интересно — натърти саркастично той. — Но се боя, че вече трябва да те помоля да си тръгнеш. Имам работа.
— Да. С мен.
— Не — отговори категорично той. — Довиждане мис… както ти беше името.
Тя също стана.
— Хайд. Алекс Хайд. И няма да си тръгна.
— А аз няма да приемам нареждания от човек, облечен като хлапето от рекламата на „Милки бар“. — След тези думи той я хвана за ръката и я заведе насила до вратата. — Благодаря за кафето. — И я избута навън, преди да е успяла да каже и дума, след което тресна вратата в лицето й, поставяйки рязък и недвусмислен край на първата им така наречена сесия.
— Звучи като истински задник — каза тихо Луиз, поглеждайки нагоре, за да се увери, че жената, която стои до охладителя за вода, не може да я чуе. — Не, не мога да повярвам. — Почака отново момента, в който Алекс си поемаше въздух. — Напълно се права.
Тя започна да кима, докато гневът на шефката й долиташе по линията като вълни от изригването на вулкан. Огледа ноктите си.
— Ъ-хъ.
Потърси цъфнали краища в косата си. (Сякаш можеше да намери.)
— Искам да кажа, кой се държи така?
Загледа се през прозореца в един мъж, който се наведе да завърже връзките на обувките си.
— Звучи като класически Гама.
Беше работила тук достатъчно дълго и беше преписвала достатъчно доклади, за да научи най-важните принципи на модела на Грейвз за индикатора за промяна на състоянието и този мъж — гневен, непокорен, бунтарски настроен, деструктивен и символично блъскаш се в бариерите — беше истински Гама.
— О, абсолютно. Заслужава всичко, което ще му се случи. Няма защо да се чувстваш зле… Не, наистина го мисля. Просто си вършиш работата. Ти си професионалист. За разлика от него, като слушам какво разказваш.
Тирадата свърши — или на Алекс не й достигна въздух — и Луиз се изправи, съсредоточена, защото знаеше, че шефката й веднага ще се върне на задачите. Тези тиради никога не продължаваха повече от няколко минути, това беше една от силните страни на Алекс — способността да забрави, да се поучи и да продължи напред. Тя не живееше с горчивина и не се потапяше в съжаление. Винаги продължаваше напред, винаги искаше да гледа към светлината.
— Да, изпратих ти съобщение с номера за проследяване на пратката, но вече проверих — куфарите са на пристанището. Попитах дали може да ги изпратят с вертолет, но казват, че вятърът е прекалено силен за каквото и да било друго освен „Морски крал“[2]. — Тя замълча. — Освен ако не искаш да проверя как стои въпросът с това?
Загледа се в отражението си на екрана, присви очи, нацупи устни.
— Да, съгласна съм. Наистина изглежда малко… — щеше да каже „екстравагантно“, но в света на Алекс, ако нещо беше нужно, тогава просто нямаше извинение да не се повдигнат планини, за да може то да се случи. — Значи ще бъдат на първия ферибот, който излезе от пристанището. Обещаха да ми се обадят в мига, в който вдигнат котва.
Познаваше по задъхаността в гласа на шефката си, че Алекс отново върви и вятърът удря от време на време микрофона. Там звучеше доста сурово и повече, като че ли броди из арктическата тундра, отколкото сякаш вървеше из шотландски остров.
— Да, записах го за след седмица. Обясних на секретарката му, че си извън страната за консултация по спешност и ще се свържем за сесия по Скайп.
Загледа се в един автобус, който спря отвън, хванат в натовареното движение — ремонтът на „Пикадили“ създаваше дълги опашки чак до „Хайд парк корнър“ и дори по „Парк Лейн“ и всички пресечки между тях, включително и тази улица, бяха запушени.
— Не, всичко друго е наред. Карлос трябваше да анулира сесията си в девет, мисля, че колата му отново е била вдигната… Знам. Джанет е заета с клиентите си цял ден, а аз пренаредих твоите до Нова година.
Тя се намръщи, когато телефонът запука и гласът на Алекс стана като на робот и заглъхващ.