Оставяйки врявата зад себе си, той си проправи път през тълпата, излезе от помещението и тръгна към кабините долу. Беше почти четири и половина и скоро щеше да стане време за вечеря, след което войниците щяха да се отдадат на по-тихи занимания като игра на карти.
В коридора се размина с командир Келог, който му кимна, а Ед отдаде чест с ентусиазъм, който не чувстваше, после отново се облегна на стената и тръгна към каютата си.
Беше през две врати от нея, когато се чу ужасна експлозия, която го събори на земята и го запрати в другия край на коридора, докато корабът се люлееше силно и се накланяше надясно. Светлините бяха угаснали и кратката тишина, която последва в тъмнината, беше изпълнена със страх.
След това започнаха писъците — писъкът на пара, която свистеше през свирката на кораба, писъкът на тънък глас, който се носеше по коридорите, и той го разпозна като гласа на едно хлапе от Кентъки, за което беше сигурен, че е излъгало за възрастта си.
— Удариха ни! — крещеше момчето и показваше бялото на очите си, докато тичаше като обезумяло. — Удариха ни!
— Значи тогава няма да сте тук за вечеря? — попита мисис Пеги с недоволно изражение. Беше приготвила неправилното количество храна.
— Не. Съжалявам. Не беше планирано допреди един час. Скай много любезно предложи да ми даде малко дрехи.
— Но вие си имате дрехи. Какво им е на тези, които носите? — попита мисис Пеги с още по-недоволно изражение.
— Нищо. Абсолютно нищо. Просто са малко… тесни.
— Аха — кимна мисис Пеги. — Спомням си, че Джейн беше съвсем малко момиче, когато ги носеше. — Тя се изправи, повдигна гърди и скръсти ръце под тях. — Е, надявам се Скай да ви даде поне двойна порция. Имате нужда да се поохраните.
Алекс не беше сигурна какво да отговори, затова не каза нищо.
— Ще закусвате ли тук?
— Разбира се.
— Имам чудесна пушена херинга.
— Благодаря ви, но предпочитам овесената каша — отговори твърдо Алекс.
— Както искате. О, и испанското семейство пристигна — добави мисис Пеги. — Трябваше да сложа стълбичка пред тоалетната за детето — очевидно все още не може да уцелва много добре.
Алекс се опита да не направи гримаса. Все пак щеше да се наложи да дели банята с това дете.
— Ъм, чудесно… — промърмори тя. Какво друго можеше да каже? — Скай каза, че ще ми дадете адреса й?
— Разбира се.
— Чудех се дали може да взема от вас и номера на Джак. Трябва да го ангажирам да ме закара дотам довечера. И да ме върне очевидно.
— Ох, Джак няма да ви е от никаква полза. Той е на сушата. Няма да се върне поне до вдругиден.
Алекс сбърчи чело. От колко време точно беше там? Нищо чудно, че куфарите й не бяха пристигнали!
— Тогава зет му?
— Няма нужда. Довечера мистър Пеги има доставка за Юън Кембъл и може да ви остави на отиване.
— Наистина не е необходимо. Ще взема такси. Така или иначе ще трябва и да ме върне. — Тя си каза наум, че ще трябва да накара Луиз да й наеме кола и шофьор, защото трябваше да е по-гъвкава в придвижването си из острова.
— Дейвид си ляга в девет, става толкова рано сутрин.
— Кой е Дейвид?
— Зетят на Джак. Рибар е. Всяка сутрин става в четири.
Алекс прехапа устни, опитвайки се да сдържи раздразнението си. Значи поразеният от подаграта таксиметров шофьор на острова беше останал на сушата, а зет му, който го заместваше, си лягаше преди девет? Тези хора не бяха ли чували за обслужване на клиенти? Не очакваше двадесет и четири часовото работно време на Ню Йорк и Лондон, но това беше абсурдно!
— Не се тревожете, ще уредим нещо — каза мисис Пеги и я потупа по ръката. — А междувременно може ли да ви донеса чашка чай? Изглеждате сякаш имате огромна нужда от това.
Омаломощена, Алекс кимна.
— Много мило, благодаря ви.
— И една маслена бисквита?
— Не, благодаря. Само чай, ако обичате.
— Е, хайде де, няма да ви убие. Вие се качвайте. Аз ще ги донеса след минутка. Ако искате да си вземете вана, водата е топла.