Алекс се оттегли, като нямаше никакво намерение да си взима вана по средата на деня. Имаше да записва бележки, да говори по телефона, а трябваше да отиде и до интернет кафенето, за да се свърже по Скайп с Ню Йорк и да провери дали Хауърд Конъли не е направил нещо глупаво, като например да напусне жена си. Щеше да се наложи да вземе червеното си палто и да го облече за разговора — не можеше да си позволи да я види, облечена като Карън Карпентър[3]. Тя може и да беше само на няколко километра от брега на Шотландия, но денят й беше странно деформиран, сякаш гледаше себе си в криво огледало на панаир. Нищо не беше точно както бе свикнала — тук нямаше Wi-Fi или корпоративна йерархия, нямаше костюми или двойно еспресо. Вместо това кози ближеха ухото й и сутиени висяха от еленски рога, а когато мина край дневната и надникна вътре, видя няколко колана с жартиери, разтегнати върху столове с извити облегалки. Почувства се сякаш е в „Алиса в огледалния свят“.
— Значи ме намери лесно, така ли? — попита Скай точно в момента, в който граховозеленият трактор на мистър Пеги минаваше по улицата зад нея и ремаркето тракаше по камъните.
— Ох! Пфу!
— Да, съжалявам за това — въздъхна Алекс, докато вятърът продължаваше да връхлита върху косата й, донасяйки вонята, която я бе придружавала по целия път. — Шофьорът ми имаше доставка на тор.
Опита да се усмихне, но всъщност се усещаше съсипана, а чувствата й крехки и тревожно близо до повърхността. Умората заради часовата разлика не помагаше, разбира се, а също и това, че за малко по-малко от двадесет и четири часа на острова беше изгубила багажа си, беше измамена от местния Казанова, беше изблъскана от клиента си, беше я близала коза, а сега вонеше на кравешки тор.
— Съжалявам, мириша ужасно, а носът ти сигурно е много чувствителен.
Последва пауза и тя се надяваше, че Скай няма да усети колко е потисната.
— Носът ми…? — повтори Скай и на устните й потрепна усмивка.
— Ами да, нали си професионален блендер. Сигурно усещаш миризмите много по-силно. Може би това, че дойдох с ремаркето с тор, не беше най-добрата…
Но не успя да довърши, защото вятърът сграбчи косата й и я обърна върху лицето й като кофа с вода, а Скай отметна глава назад и сложила ръка на корема си, се разсмя на цялата жалка сцена. На Алекс й трябваше само секунда, за да се включи и тя и нейният момент на „смях или плач“ премина в истеричен смях на прага, и за известно време двете продължиха да се смеят, докато се наложи да се хванат за стената за опора.
— Трябва да влезеш — извика накрая Скай и избърса сълзите от бузите си, като продължаваше да се смее. — Или съседите ще помислят, че сме пияни.
Алекс я последва, приглаждайки косата си с ръце, докато влизаше в топлата стая. Скай живееше в една от редовите къщи на брега в центъра на Порт Елън, която гледаше към вълнолома и беше през четири къщи от магазина. Беше белосана, имаше по един прозорец от двете страни на боядисаната в черно врата и пред каменните стълби бе оставена голяма кучешка купа.
— О, тук е прекрасно — възкликна Алекс, когато влезе в дневната, която можеше да е излязла направо от каталог на „Лора Ашли“ с фотьойли в бледосиньо каре, диван в златистокафяво и дъбова полица над камината и полици, които се превиваха под тежестта на книги, дивидита и снимки. Нямаше да снимат къщата за „Светът на интериорния дизайн“, но в нея имаше някакъв приятен уют и детайлите разказваха с топлота за живота, който се живее в нея — планинските обувки, които се сушаха до огъня, няколко футболни трофея на полицата над камината, пълна с рибарски въдици кошница до прозореца и купчина сватбени списания на пода до дивана. А от кухнята се носеше най-вкусният аромат, който Алекс предположи, че идва от пай с пиле.
— Е, не е нещо особено, но е нашият дом — изрече почти притеснено Скай.
Нашият. Алекс си спомни, че беше споменала, че годеникът й живее в Глазгоу.
— Как се казва годеникът ти?
— Ал. Или Аласдейр Гилеспи за майка му!
— Скай Гилеспи — усмихна се Алекс. — Звучи добре.
— Да — разсмя се Скай, която сега, без престилката си от лабораторията, изглеждаше по-млада, въпреки че Алекс бе обзета от лека тревога, когато видя, че е облечена с къс, черен дънков сукман с блуза на райе в мораво и жълто, който беше направо от каталога на „Топшоп“.
— Нека ти налея нещо. Къде са маниерите ми? Малко уиски? Или предпочиташ вино?
— Винаги съм казвала, че когато си в Рим…
Скай се усмихна и изчезна в кухнята, а Алекс остана да я чака до огъня, вглеждайки се в наредените на полицата над камината снимки, някои от тях черно-бели. На тях се виждаше Скай като малко момиченце, застанала на някакви скали с гумени ботуши в черно и червено, косата й сплетена на плитки, с тежки розови очила на носа; Скай и едно малко момче — брат й? — седнали заедно в лодка, всеки от тях хванал по едно огромно гребло; Скай, седнала на раменете на мъж с рунтава черна брада и топли очи; Скай като бебе, облечена с кръщелна роба, получава целувка от своята нежна и любяща майка; пейзажна снимка на пристанището, която, ако се съди по паркираните коли и стила на дрехите на минувачите, сякаш беше правена през петдесетте години…