Алекс, хванала се за облегалката на дивана, се оживи. Шофьорът й?
— Надявам се, че няма и ти да миришеш на кравешка тор! — извика тя и изпищя тихо, когато се подхлъзна на разпилените по пода плочи и падна върху дивана. — По дяволите — измърмори тя, прибра косата си назад и направи три опита отново да се изправи.
Почти беше стигнала до вратата, когато кучето се появи иззад ъгъла и дойде при нея, душейки ръката й.
Какво? Алекс усети как през нея преминава хлад.
Вдигна ръка към рамката на вратата, подпря се и надникна. Гледката, която я посрещна, сякаш беше в замръзнал кадър (е, малко поклащащ се, замръзнал кадър като от старо училищно видео): Скай стоеше с ръце зад гърба и смутено събираше воала на топка, сякаш се опитваше да го скрие. А от другата страна на прага — с учудено изражение, а след това и ужасно гневно — беше Локлан Фаркар.
Седма глава
— Трябва ли да караш толкова бързо? — попита тя с една ръка на дръжката за пасажера, а другата на главата.
— Карам с четиридесет.
Алекс наклони глава назад, затворила очи, и изпъшка. Повръщаше й се. Всичкото това уиски и една ниска спортна кола по извитите, стръмни улици не бяха това, от което имаше нужда в момента. Искаше болнично легло, кислородна бутилка и система с достатъчно морфин, за да я зашемети за седмица, колкото вероятно щеше да продължи този махмурлук.
— Не знаех, че познаваш Скай — промърмори той, докато взимаше един завой толкова рязко, че колата се завъртя на две колела. Или поне на нея така й се струваше.
Тя обърна глава, за да го погледне. Профилът му на лунната светлина изглеждаше мрачен и предизвикателен, челюстта му сантиметър напред, ъгълчетата на устата му, обърнати леко надолу. Забеляза, че има учудващо дълги мигли, които докосваха костта на челото му, а от наболата през деня брада страните му изглеждаха по-тъмни.
— Аз не знаех, че ти я познаваш — каза многозначително тя, заваляйки думите.
— Живея тук. Познавам всички — не прие предизвикателството той.
— Исках да кажа в библейския смисъл…
— Знам какво искаше да кажеш — сопна се той, стискайки волана по-силно.
Алекс въздъхна и в колата се настани напрегната тишина, която изпълни малкото, тапицирано с кремава кожа пространство. Тя погледна отново напред към единствения лъч светлина, който осветяваше тъмния път, а чистачките на колата работеха на максимална скорост, докато дъждът падаше като из ведро. Въпреки че би предпочела да я връщаше обратно всеки друг, Алекс се радваше, че не се налага да върви на това време.
— Предполагам, че щеше да откажеш, ако знаеше, че ще взимаш мен.
Последва даваща ясен отговор пауза.
— Просто имаш късмет, че така или иначе трябваше да откарам кучето.
Тя се загледа в него, зрението й — размазано като думите й. Алекс все още не можеше да повярва, че между него и Скай е имало нещо.
— А когато пристигнем, ще ме изхвърлиш ли и от колата?
— Зависи — измърмори той.
— От какво?
— От това как се държиш.
Тя се разсмя на лошото му настроение и той хвърли поглед към нея.
— Колко точно си пила?
— Едно много хубаво дванадесетгодишно, последвано от много добро двадесет и осем годишно, последвано от много добро петнадесетгодишно, последвано от много добро седемгодишно… — започна да изрежда тя, броейки на пръсти.
— Господи…
— Последвано от много добро „Макалън“. — Тя прошепна името театрално, сякаш беше Макбет или мръсна дума.
— Разбираш, че от всичко това ще започне да ти се повръща — изцъка с език Локлан.
— Не, няма.
— Ще започне.
— О, господи, да, мисля, че ми се повръща — изпъшка тя и притисна ръка върху устата си. — О, господи.
Локлан натисна рязко спирачка.
— Не в колата — нареди той, протегна се над нея и отвори вратата. Вятърът се втурна вътре и върху нея се изсипа дъжд, който я намокри за секунди, когато Алекс се завъртя на деветдесет градуса, за да може да се наведе навън, далече от ушитата на ръка тапицерия. Това не можа да стане, защото колата беше прекалено ниска.
— По дяволите — измърмори Локлан, откопча колана си и изскочи навън. Издърпа я за ръката и й помогна да се изправи, като внимаваше да не се приближава прекалено много. Тя стигна отстрани на пътя, олюлявайки се, подпря се с ръка на каменния зид, за да запази равновесие, отпусна глава и зачака.
Но не последва нищо.
Бурният вятър й беше осигурил достатъчно свеж въздух и гаденето бе преминало. Алекс не можеше да реши дали това е добре или зле.