— Мисля… мисля, че съм добре — промърмори тя след минута или две.
— Страхотно — отговори саркастично Локлан, отърси ядосано дъжда от ръцете си и прибра назад косата от лицето си. — Значи сега и двамата сме прогизнали. Без никаква причина.
— Не си много мил добър самарянин — сопна се Алекс.
— Кой е казал, че имам някакво желание да съм което и да било от двете? Що се отнася до мен, щях да оставя кучето и да прекарам една спокойна вечер. А сега стоя под проливен дъжд с жена, която е още по-досадна, когато е пияна, отколкото когато е трезва. А това е наистина постижение.
Дъждът се усили още малко и я накара да присвие очи. Усети, че се отпуска — в момента нямаше сили да спори с него. Гадеше й се, а дрехите й бяха толкова мокри, че плисетата на полата почти бяха увиснали под тежестта на водата, която се стичаше от подгъва.
— Аз не… обикновено не пия.
— Не думай, Шерлок. — Той се втренчи в нея и видя как се олюлява леко — и не заради вятъра. Локлан въздъхна. — Слушай, само не повръщай в колата, става ли?
— Няма — отговори тя и тръгна, залитайки, обратно към колата, като, без да иска, се блъсна в него, докато той отиваше към шофьорското място. Залюля се настрани и Локлан трябваше да я хване, за да не падне назад — не беше много различно от начина, по който я бе държал тази сутрин, когато я изхвърли от офиса си.
— Но ако го направя, ще ти купя нова — добави завалено Алекс, размахала сериозно пръст към него.
— Ще ми купиш нов „Астън“? — изрече подигравателно той и пусна ръката й.
— Разбира се — сви рамене Алекс и забелязала огнените кръгове, които ограждаха ирисите му, внезапно се запита дали той целува толкова добре, колкото се мръщи. Защото ако можеше… Разтърси глава, прогонвайки тази мисъл, както пони прогонва мухите. Може и да беше пияна, но не беше толкова пияна. Никога не беше толкова пияна.
Локлан я изгледа недоверчиво.
— Ъ-хъ.
— Какъвто цвят поискаш — въздъхна тя и усети, че започва да се отпуска и почти заспива. Не можеше да държи очите си отворени, а дъждът върху кожата й беше приятен. Когато си мокър, значи си мокър, не можеше да се намокри повече, освен това го усещаше някак пречистващ.
Внезапно й се стори, че пада и той я хвана, сграбчвайки я отново силно за ръцете.
— О, съжалявам, заспах ли? — провлече думите тя.
— Просто се върни в колата — отговори той, хвана я за лакътя и я насочи към пасажерското място, като дори защити главата й с ръка като полицай, когато тя се наведе, за да влезе, и се стовари вътре, пъшкайки.
Локлан отново затвори вратите пред лицето на бурята и потегли. Алекс бе облегнала глава на седалката и искаше да заспи, но непрекъснато се събуждаше, блъскана от едната страна на другата заради стръмните склонове и остри завои. Или може би заради шофирането му? Запита се дали Локлан не взима завоите прекалено рязко нарочно, за да я държи будна, но да попита направо беше прекалено трудна задача. Искаше само да заспи.
— Не, не заспивай все още — предупреждаваше я непрекъснато той и от време на време тя залиташе на мястото си. — Остава по-малко от километър.
Но въпреки това очите й се затвориха и тя се събуди от шума на затварящата се врата на колата. Когато отвори очи, видя неясните очертания на осветената от фаровете къща. Нейната врата се отвори и бурята отново я връхлетя като кофа ледена вода, а Локлан се наведе, за да я измъкне навън. Издърпа я нагоре и тя се изправи на крака.
— Можеш ли да вървиш?
Алекс опита да каже нещо, но гласът сякаш бе изчезнал от гърлото й и в следващия момент той сложи ръката й около шията си, прихвана я през кръста и я поведе към вратата. Вятърът и дъждът се постараха да ги спрат, блъскайки силно портата, докато те се опитваха да я отворят, и завихряйки се гневно, докато двамата вървяха по чакълената пътека. Но само след миг те стояха относително скрити на верандата, а малко след това се появи мисис Пеги.
— Майчице! — възкликна тя, когато видя жалката гледка. — Да не са те намерили духовете?
— Пиячката я е намерила — отговори Локлан, който не беше в настроение за шеги и направо влезе, за да не стои под напора на стихията. — В коя стая е тя?
— В синята, накрая на коридора — каза мисис Пеги и посочи нагоре по стълбите. — Уф, цялата е мокра.
— Ще я заведа горе, а ти й донеси грейка и кофа.
— Кофа? О, боже, о, боже — засуети се мисис Пеги и бързо излезе.
Алекс чу стълбите да скърцат под тежестта на двамата, докато Локлан й помагаше да се качи горе. Пердетата все още бяха дръпнати и можеше да се види тъмнината навън, където бурята продължаваше да вилнее като зъл дух, докато той я насочваше към леглото.