— Ще трябва да свалиш тези дре… — Локлан свали ръката си от кръста й и тя се залюля опасно. — Хей, хей! — каза той, хвана я за лакътя и отново я изправи. Главата й се движеше цяла секунда след останалата част от тялото й. — Не, не сядай. Ще намокриш леглото. — Той зацъка с език, като очевидно се чудеше къде да я остави. — Ела, седни тук.
Заведе я до нишата пред прозореца и я остави там, а главата й се клатеше като на парцалена кукла. Той я подпря внимателно и отстъпи предпазливо назад, протегнал ръце напред, в случай че се наложеше отново да я хване.
— Господи, в какво състояние си — промърмори той, докато я гледаше как се отпуска настрани по стената и се плъзга малко надолу. Алекс не се опита да се изправи и след една пауза, в която стана ясно, че няма намерение да направи каквото и да било друго, освен да заспи, той се наведе и разкопча лъскавите златни сандали, които бяха още по-неподходящи и от кокили за буря на Хебридските острови. — Защо, защо си обула това? — попита той, като я хвана за глезена и го разтърси толкова сърдито, че целият й крак затрепери. — Изглеждаш така, сякаш те е обличало дете.
— И какво лошо има в това? — попита тя, опитвайки се да звучи надменно — властно, — но не можа да го направи, защото трябваше да подпре глава на стената, докато го гледаше — в двоен образ.
Локлан вдигна поглед към нея, но в очите му не проблясваше обичайното презрение. Всъщност изглеждаше изтощен.
— Разбрах, че ще създаваш проблеми в момента, в който те видях — промърмори той и поклати глава.
— И аз мога да кажа същото за теб.
— Ти не знаеше кой съм, когато ме видя за първи път.
— Напротив. Знаех. По някакъв начин го знаех. Усещах го тук — каза тя, удряйки се в стомаха. — Ти отговаряш на описанието. Калъм беше прекалено…
— Тъп?
— Игрив.
— Значи казваш, че трябваше да флиртувам, за да се отърва от теб? — втренчи се в нея Локлан.
Тя отвърна на погледа му, вглеждайки се в двойния му образ, двойна красота, двойни неприятности.
— Не. И да флиртуваш, и да бягаш, и да лъжеш — нищо нямаше да помогне, щях да те открия. Езикът на тялото винаги издава онова, което умът не иска да каже. — Думите се сливаха една в друга, без запетаи, без паузи.
— Мисля, че ти всъщност вярваш в това.
— Доказан факт е… Какво? Защо ме гледаш така?
— Мислех си колко удивително е, че въпреки че си почти смъртно пияна и въпреки това продължаваш с корпоративните си глупости, като че ли си основният говорител на конференция. Не мога да реша дали си блестяща или просто блестящо арогантна.
— Ппппървото — изрече Алекс, замахвайки авторитетно с пръст.
Той не каза нищо и тя осъзна, че все още държи глезена й, а голият й крак е облегнат на коляното му.
Шумът от дръжката на вратата, която се удари в стената отсреща, го накара да се обърне в момента, в който мисис Пеги влезе, понесла нещо, което приличаше на принадлежностите на главна сестра в полева болница — грейка, топла напитка, одеяла и кофа.
— Ето, готово, скоро ще я оправим. Ох — добави неодобрително тя, когато ги видя просто да си седят. — Защо все още е с тия мокри дрехи? Ще умре от студ.
— Мисля, че е по-добре ти да се заемеш с това, мисис П. — отговори Локлан и се изправи.
— Добре — съгласи се мисис Пеги след кратко колебание. — Май си прав. Ще останеш ли да си вземеш вана, Локи? И ти си прогизнал. Ще я приготвя за секунда.
— Не, ще ви оставя на спокойствие. Така или иначе ще съм си у дома след няколко минути.
— Обещай ми да си вземеш гореща вана, когато се прибереш. Не оставяй настинката да стигне до гърдите ти.
— Обещавам.
Мисис Пеги въздъхна, доволна, че той няма да се остави да умре от пневмония.
— Е, най-добре да я съблека и да я сложа някак в леглото.
— Ще се справиш ли? Мистър П. тук ли е?
— Вече е в леглото, а и не съм сигурна, че това е нещо, за което може да помогне много.
— Може би си права.
— Хайде, ти тръгвай. Слава богу, че я докара. Не искам да мисля какво можеше да се случи, ако беше опитала да се прибере сама.
— Така е — погледна отново към нея Локлан.
В последвалата тишина Алекс осъзнаваше донякъде, че двамата я гледат и се зачуди дали се очаква да каже нещо. Но къде беше гласът й?
— Странно малко създание е — каза тихо мисис Пеги. — Не мога да я разбера. Появява се тук, вирнала нос, но като свалиш луксозните дрехи, е като изгубено дете.
— Ммм.
Последва още тишина и Алекс отново погледна изтощено нагоре. Двамата определено искаха тя да каже нещо.