Мисис Пеги се наведе и започна внимателно да дърпа ръкавите на пуловера й.
— Аз тръгвам. Успех, мисис П. — Стъпките на Локлан се отдалечиха през стаята.
Алекс се опита да вдигне глава, улавяйки погледа му, когато той се обърна за последен път. Локлан беше истински задник, но въпреки това трябваше да му благодари. Тя отвори уста да проговори.
— …Ще се видим утре сутрин, Фаркар — изрече завалено тя. — И не закъснявай.
Осма глава
По пода на моторното помещение течеше вода, а когато морето удари паропровода с ужасно съскане, машините изхъркаха. Аварийните светлини се бяха включили и сега той виждаше бледите, изкривени лица на хората, които минаваха покрай него на път за стълбите и спасителните лодки на палубата — приятели, мъже, с които бе играл карти преди по-малко от два часа, втурнали се като обезумели, целите мускули и втренчени очи. Беше като паническо бягство на бизоните у дома — най-силните успяваха, а слабите и кротките ги стъпкваха и изоставяха. Самосъхранението побеждаваше цивилизоваността, нямаше спор по въпроса.
Във всеки друг ден Ед щеше да е отпред с най-добрите от тях, беше висок и силен за годините си благодарение на дългите години, в които беше помагал на баща си при сеченето на дървета в гората. Но днес главата му беше замаяна, шокът забавяше рефлексите му и му се струваше, че се задушава, докато въздухът в помещенията намаляваше, изтласкан от втурналата се вътре вода. Но обзелото го чувство не беше страх, защото го беше изпитвал вече няколко пъти в двадесетте години, които беше живял, а беше по-скоро чувство на безполезност, чувството, че не може да направи абсолютно нищо. Не можеше да помогне, нямаше нещо, с което да отвърне на удара.
Беше сам в коридора, когато зад него някой извика:
— Ще се носим часове, човече! Завържи здрав възел в спасителния си пояс и кажи на останалите да не изпадат в паника.
Ед се обърна и видя, че беше капитанът, облегнал почти отпуснато ръка на стълбите.
Думите, както и начинът, по който бяха изречени, го подтикнаха към действие, накараха го да тръгне нагоре по стълбите, като се държеше и за двете перила и се повдигаше нагоре, докато „Тоскания“ продължаваше да се накланя. Веднага щом мина към главния коридор под изхода към палубата, капакът се затвори и екипажът започна да работи по него, за да направи преградата водонепропусклива.
Беше се събрала тълпа и всички се мятаха наоколо, молеха се и се блъскаха, докато пускаха спасителните лодки от палубата, и гледайки ги, Ед си помисли, че ще се избият един друг, преди водата изобщо да ги е докоснала.
— Ще се носим часове, хора! — извика той колкото можеше по-високо, сложил ръце около устата си, повтаряйки думите на капитана със същата увереност. — Завържете здрав възел в спасителния си пояс и кажете на другите да не изпадат в паника.
Думите му бяха посрещнати по същия начин като тези на капитана — твърдата увереност на по-опитния и авторитетът му потушиха паниката им като вода, заляла пламъци, и когато думите бяха предадени по-нататък, изведнъж отново се възцари ред. Хората започнаха да си помагат един на друг, викаха имената на съкаютниците си и се събираха на определените им изходи, така че когато Ед се качи на палубата, помощните светлини бяха запалени и той видя всички да стоят тихо в определените им зони, очаквайки спасение. Спасителните лодки бяха спуснати още в първите мигове след удара и мъжете вече се спускаха надолу по въжетата към прекалено претоварените лодки. Ед видя да отвеждат на безопасно място двете медицински сестри, единствените жени на борда.
Спасителните лодки се отдалечиха, понесени от течението, създадено от потъващия кораб, чийто нос вече беше потопен в ледената вода. Стресна ги една кратка серия експлозии, когато от мостика изстреляха сигнални ракети и небето се озари в галактическо червено, осветявайки морето наоколо.
Щеше да е почти красиво, ако не бяха мрачните сцени на разрушение, които те огряха в черните води — тела се носеха, мъже се давеха един друг, борейки се за плаващи парчета дърво от онези разбити спасителни лодки, които бяха поели удара на торпедото.
Ед усети, че полезрението му се стеснява, краката му се прегънаха в коленете… Беше минал само час от удара, но вече се усещаше остарял. Променен.
И тогава внезапно от тъмнината видя отстрани да се приближава корпусът на един от британските миненосци от техния конвой. От „Тоскания“ хвърлиха множество въжета на палубата му и по тях започнаха да се плъзгат войници, като всеки помагаше на човека зад него и правеше място за следващия. Ползата от тренировките беше очевидна, защото стотици успяха да слязат, докато Ед наблюдаваше, свит до комина малко зад мостика. Той се потеше и едновременно с това трепереше. Скоро щеше да дойде неговият ред…