Но миноносецът, пълен догоре в разбушувалото се море, не посмя да остане по-дълго и прекалено скоро корабът обърна и се насочи към брега. Едно момче, стигнало наполовина по пътя си по въжето, скочи към него и се размина с палубата с около тридесетина сантиметра, потъвайки в ледената вода.
Ед гледаше втренчено в пенещите се вълни и съзнанието му започна да се замъглява, шокът започна да го завладява. Капитанът даде нареждания на останалите на кораба войници да издърпат дългите въжета и да ги навият, готови да бъдат веднага използвани за следващия миненосец. Всички бяха странно спокойни, докато навиваха въжетата, скрили тревогата си в мълчание, докато работеха.
И зачакаха. И чакаха. Водата заля корпуса и помощните светлини отново угаснаха, осветеното небе потъмня и виждаха само от време на време на светлината на джобно фенерче или запалена цигара. Капитанът си сви цигара и се пошегува за нещо. Той беше преживял предишен удар от торпедо и даваше кураж на хората, но нямаше нужда да се говори на глас за съдбата, която ги очакваше — след като миненосецът от конвоя им си беше отишъл, сега или щяха да дойдат да ги спасят, или направо потъваха.
— Капитане! Виж! — чу се внезапен вик.
Човекът сочеше в тъмното и в нощта се появиха слаби, примигващи светлини, очертанията на още един миненосец, което предизвика възторжените викове на войниците. Той се приближи откъм левия борд и въжетата бяха хвърлени както преди. Ед усети ръце на гърба си, които го бутаха напред. Беше капитанът.
— Хайде, момче.
Мъжете потрепериха, когато корабите се заклатиха, без да са в синхрон един с друг, опъвайки и огъвайки въжетата като камшика на укротител. Ед хвана въжето между ръцете и краката си и започна да се придвижва по него, усещайки как то се опъва. Вятърът свиреше сякаш в тунел, вълните се издигаха под него като разтворените челюсти на вълци. Той пое напред, поставяйки едната ръка пред другата, а тялото му молеше за помощ, докато всеки мускул се бореше с гравитацията. Почти беше стигнал…
Но миненосецът се изви рязко под една прииждаща вълна, въжето се опъна и ръцете му се разтвориха инстинктивно. За момент краката му го спасиха, като глезените му стиснаха по-силно, когато тялото му се залюля като акробат на трапец, но омаломощеният му от треската мозък беше прекалено далече, за да реагира навреме. И докато тялото му се носеше към морето, той виждаше не бялото въже да се отдалечава от него на фона на тъмното небе, а една жена на заснежените стълби на дома му, с шал на раменете й и любов в очите й.
Кафето вече беше в ръката й, когато вратата се отвори и Локлан влезе, спирайки се изненадано, когато я видя да стои пред него. Той видимо клюмна, когато Алекс му го подаде и парата замрежи въздуха между двамата.
— Сигурно се шегуваш.
Алекс се изправи до своите цели метър и седемдесет и два и се усмихна.
— Добро утро.
Локлан затвори очи за момент, сякаш се молеше за сила, и Алекс се възползва от възможността да огледа екипа му за тичане. От количеството кал по краката му изглеждаше сякаш е тичал през торфени блата, за да стигне дотук. Рона изглеждаше полумъртва и без да си направи труда да подуши ръката на Алекс, тя се насочи право към вече припламващия огън.
— Това е като проклетия „Омагьосан ден“.
— Не мисля така, а ти? — попита тя, посочвайки тоалета си от широки черни вълнени панталони, маратонки на „Селин“ и сив кашмирен пуловер на „Клое“. Бурята беше преминала, поне достатъчно, за да могат рибарските лодки да се движат насам-натам — но не и фериботите, и Луиз се бе погрижила за нея, уреждайки куфарите й да бъдат доставени от сушата от Кралската национална морска спасителна служба по време на тренировъчно плаване в замяна на солидно дарение.
— Като начало единият от нас е облечен по-добре.
Той я погледна отново, след това затвори вратата зад себе си с ритник и влезе по-навътре в офиса.
— Значи си си получила куфарите — усмихна се подигравателно той, докато събуваше маратонките си, без да развързва връзките, след което ги изрита под бюрото и я огледа многозначително от горе до долу.