— Не — повтори твърдо тя. Нямаше да отиде никъде.
Последва момент на пълно мълчание. Момент, в който изпитваха волята си. Момент, който той наруши с небрежно цъкане.
— О, Хайд — въздъхна той, стана и тръгна към нея. — Ти наистина си решена да го направим по трудния начин, нали? — И той я хвана за лакътя и я поведе твърдо към вратата.
— Сигурно се шегуваш! Не! Не! — извика тя, опитвайки се да се освободи, но той я държеше прекалено здраво. — Това не може да се случва отново!
Локлан отвори вратата и я избута на двора.
— Нали? — засмя се той. — Точно това си помислих и аз, когато те видях тази сутрин!
И със самодоволна усмивка затръшна вратата в лицето й. Отново.
Алекс стоеше на двора и се чувстваше изложена на показ, чувстваше се незначителна.
Но ако тя беше унизена, никой друг сякаш не го забелязваше. Няколко човека търкулнаха буре край нея и кимнаха с нищо повече от любопитство, а човекът, който метеше двора, я забеляза, когато едва не замете и краката й. Тя се завъртя на място, чудейки се къде да се скрие този път.
Отне й малко време, докато забележи разликата в настроението наоколо. Чуваше се шум от разговори, който преди го нямаше. Сега, когато бурята почти бе отминала и небето се проясняваше до леденосиньо, хората щъкаха насам-натам, застояваха се по време на почивките за кафе и цигара, а само ден по-рано бяха тичали да се крият. Чу и радио в едно от производствените помещения, през отворените прозорци се понесоха смях и фалшиво пеене. Енергията в дестилационната фабрика беше съвсем различна от енергията на тихото, мрачно и скучно място, което виждаше през последните два дни.
Господи, това третият ден ли беше? Само толкова ли? — зачуди се тя.
През това време работните им часове заедно бяха равни на нула, но колко много се беше случило с нея! Чувстваше се почти неразпознаваема, втурваща се от една криза към друга от момента, в който бе стъпила на острова. Това, че изгуби дрехите си, беше най-малкият проблем — струваше й се, че е изгубила и професионализма, гордостта и достойнството си. Някои от неприятностите й бяха по нейна вина, други не, но Локлан Фаркар се наслаждаваше на това и черпеше сила от необичайната й слабост.
Тя изправи рамене и усети как в стомаха й се надига нова вълна на гадене. Пое дълбоко въздух, за да я потисне — наставникът й по йога щеше да се изненада, когато научеше, че използва метода на дълбокото дишане за този определен случай — и се съсредоточи в търсене на позитивното. Все пак не всичко вървеше така, както искаше Локлан Фаркар. Вече имаше съюзници тук — бившата му годеница, а и мисис Пеги беше проявила загриженост и милосърдие тази сутрин, като й донесе закуската — заедно с алка зелцер — на поднос в стаята. Мисис Пеги дори бе стигнала дотам, че приготви вана с английска сол, толкова гореща, че когато Алекс бе влязла в нея, си бе помислила, че ще припадне, но парата бе отворила порите й и водата бе издърпала алкохола, който не бе успяла да повърне, докато тя се опитваше да събере ума, тялото и гордостта си, а мисис Пеги сменяше чаршафите на леглото, за да се отърве от парите на уискито.
Алекс погледна към тъмните прозорци на офиса на Локлан. Не виждаше дали стои и я гледа, защото лампите не бяха запалени. Вероятно той смяташе това за още една победа, но тя знаеше нещо много важно, което той не знаеше — че това, което отличаваше „тях“, клиентите й, от „останалите“, беше това, което в момента отличаваше него от нея — адаптивността. Той нямаше представа какво й бе струвало (в личен план) да се върне тук и да се изправи пред него, но въпреки това го беше направила; нейната смиреност беше доказателство за приспособяването на държанието й към настоящата ситуация и с постъпката си тя подкопаваше силата му. Като се беше изправила пред него, тя бе оставила предишната вечер в миналото и сега той не можеше да я използва срещу нея.
Алекс се намръщи към потъналите в сянка прозорци. Винаги казваше на клиентите си, че най-бързият начин да отминат един проблем е като тръгнат право през него, но не беше сигурна дали това важеше за неговите проблеми, защото ставаше ясно, че тук директността не беше разковничето и при него А не водеше непременно до Б. Трябваше да намери друг път.
Потънала в мисли, тя тръгна към лабораторията за блендиране на гърба на центъра за посетители. Имаше още някого, пред когото трябваше да се изправи.
— Хей!
Викът я накара да се обърне, а гледката на мъжа, който тичаше към нея, я накара да въздъхне.
— О, страхотно, точно това ми трябваше — промърмори тихичко тя. Изчака го да се приближи с търпелива усмивка. — Калъм. Каква приятна изненада.