Когато чу думите й, лицето му посърна. Неговото име.
— А. Значи знаеш?
Тя потисна въздишката си. Той сериозно ли? Наистина ли мислеше, че шегата му не е била разкрита през изминалите дни?
— Да, Калъм, разбира се. Браво за малката ти измама. Напълно ме заблуди.
— Е, виж сега, ако трябва да сме точни, всъщност не съм.
— Моля?
— Ами, ако си спомняш, ти дойде и се представи и каза, че аз сигурно съм мистър Фаркар — което аз, естествено, съм. Не толкова те измамих, колкото просто не възразих на предположението ти.
— Прекрасно знаеше, че търся Локлан — въздъхна тя.
— Знаел ли съм?
— Да. Защото се опита да ме разведеш из дестилационната, въпреки че не знаеше имената на никого от хората, които работеха там или кои машини какво правят.
— Вярно, че малцуването никога не е било едно от увлеченията ми — каза весело той с надеждата, че заразителната му, хитра усмивка ще накара и нея да се усмихне.
И почти успя, но вместо да се усмихне, Алекс кимна кратко и делово и продължи пътя си.
— Чакай…
— Калъм — каза тя, когато той я настигна. — Разбирам, че за теб е било много забавно, но аз всъщност съм тук, за да работя.
— Не може да обвиняваш човек за това, че е опитал.
Тя повдигна вежда.
— Опитал какво? Да изпита търпението ми?
— Опитал да привлече вниманието ти.
— Ето ти един съвет — примигна тя. — Не всяко внимание е добро.
— Но, Алис…
— Името ми е Алекс — поправи го тя, забързвайки почти до марш.
— А какво ще кажеш за вечерята? — извика той след нея, когато тя беше вече пред вратата на центъра за посетители.
— Няма вечеря — извика през рамо тя и отвори вратата с безгрижна усмивка.
— Но…
— Няма вечеря, Калъм. — И тя пусна вратата да се затвори зад нея, оставяйки го да стои отвън.
— Тя е в стаята за пробите, последната врата в края на коридора. — Младежът на касата посочи към двойната врата зад него. — Ъм… тя очаква ли ви?
— Да — увери го Алекс, която вече се беше насочила нататък. С пълното й бойно снаряжение никой не се осмеляваше да поставя авторитета й под въпрос. Поне не и тези, които не бяха видели как последните три дни я изхвърлят от офиса на главния изпълнителен директор.
Когато надникна през стъклото, Скай беше с гръб към вратата. Вързаната й на опашка коса се полюшваше леко, докато тя се движеше около плота, пълен с малки стъклени бутилки, всяка една пълна с уиски с определен цвят — някои светъл карамел, други тъмнозлатисти. Тя ги изливаше във висок около метър стъклен цилиндър.
— Здрасти. — Алекс избра момент, когато Скай не отмерваше уискито, но въпреки това…
— О! — извика тя и се завъртя. — Стресна ме.
— Съжалявам — усмихна се извинително Алекс от прага.
— Не, не — поклати глава Скай и остави стъкленицата, явно шокирана от появата й. — Вината си е моя. Така се задълбочавам в работата си, че… — Гласът й замлъкна, оставяйки само червените петна върху иначе бледите й страни и тя прехапа притеснено устна. — Как си?
Алекс влезе в стаята.
— Е, трансплантацията на черния дроб беше успешна.
Скай избухна в смях, покрила с ръце бузите си, докато неудобството и срамът се сливаха в едно.
— О, господи, толкова съжалявам — извика с облекчение тя. — Не знам какво ми стана. Просто се увлякох. Чувствам се толкова ужасно…
— А не трябва. Беше страхотно — засмя се Алекс.
Скай отпусна ръце.
— Наистина ли? — попита със съмнение тя.
— Наистина.
— Мислех, че ще ме намразиш.
— Защото ме напи с изключително уиски и ми напомни точно колко добри са „Полис“? Не мисля.
Скай се усмихна объркана.
— Видях Локи на паркинга. Каза, че днес няма да идваш…
— Само в мечтите му! — разсмя се Алекс. — Но той не се зарадва много, когато ме видя, това е сигурно.
— Е, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, аз също имам кошмарен ден. Трябва да пробвам почти петстотин вида малцово уиски.
— Петстотин уискита? — удиви се Алекс.
— Искам да кажа, ние ги плюем, естествено, но все пак… — Тя потрепери.
— Трябва да опиташ петстотин уискита при махмурлук от уиски? Но това не е ли истинско мъчение?
— Така е — изпъшка Скай и отпусна глава в ръцете си. — Заслужавам си го.
Последва кратка, леко неудобна пауза, докато гледаше към Алекс през пръстите си. След това отново отпусна ръце.
— И виждам, че си си получила дрехите — каза учудено тя, посочвайки към скъпите, елегантни дрехи на Алекс.