— Абсолютно не, звучи отвратително.
Тя си тръгна, а Калъм се разсмя.
— Честно, Алекс — извика той след нея. — Трябва да се научиш да казваш това, което наистина мислиш.
Девета глава
— Още кафе? — попита едно момиче, предлагайки да налее още от термос.
— Благодаря — отговори Алекс, спокойна и щастлива в хладната сутрин. Беше облечена подходящо за времето с тъмнозелени бричове от туид, чорапи до коленете, един от резервните чифтове ботуши на мисис Пеги, жълт пуловер с остро деколте върху блуза от кардиран памук, жакет от туид в тон и кафява филцова шапка с перо от бекас на периферията. Можеше да лежи по очи в папратите цял ден и пак щеше да й е топло и нямаше да се намокри, което беше важно при тези температури — вчерашното намръщено небе около обяд бе отстъпило пред спокойна чистота и през нощта температурите бяха паднали стремително, така че Алекс беше изненадана от белия скреж, който тази сутрин беше украсил всяко стръкче трева. Но надвисналата мъгла бързо се беше разсеяла и докато караше през хълмовете, късно изгрялото слънце накара небето да порозовее и засили пурпурната окраска на далечните планини, а езерата не потрепваха и от най-лекия полъх на бриз.
Тя огледа събралата се група, която беше шумна и в добро настроение дори и в осем и половина сутринта. Викачите вече бяха тръгнали с кучетата до първото място на гонитбата, докато „пушките“ (името, дадено на тези, които стреляха) отпиваха от топли напитки и развеселени обикаляха двора на фамилното имение на Фаркар, а пазачите правеха последни проверки, преди да тръгнат.
Калъм беше предложил да я вземе от къщата за гости, но тя бе отказала — колкото по-малко мислеше, че това е „среща“, толкова по-добре. Освен това беше сигурна, че заетият от мистър Пеги ленд ровър и насоките на мисис Пеги щяха да я доведат дотук без проблем. Както се оказа, портата с орли отгоре и каменните колони, които известяваха входа към имението „Фаркар“ пет километра направо по пътя след фермата, едва ли можеха да се пропуснат.
Алеята беше дълга и извита, и оградена от големи рододендронови храсти и борови гори, през които се виждаха части от имението зад тях, а голямата къща от кафяв камък се намираше на една висока поляна и беше заобиколена с тучни морави, като липсваше само гайдар и пасящ елен, за да е пълна картината от планинската част на Шотландия. В далечината сребристите води на пролива Саунд проблясваха на бледата слънчева светлина, а лодките, които плаваха по него, от това разстояние бяха само едни точки. В покритите с мъх голи крони на брезовите дървета грачеха гарвани.
Представиха я на Брус Макинтайър, който беше не само майстор-блендер в „Кенталън“ и баща на Скай, но според Шолто единственият изпълнителен директор в борда, който не беше член на семейството. Той беше изключително висок, имаше копринена и лека като захарен памук бяла коса и мустак на горната устна. В групата имаше само още една жена — Мари Маклеод, адвокат, специализиращ в корпоративно право. Тя имаше спокойни, сдържани маниери, никога не се движеше и не жестикулираше, без да е нужно, и говореше тихо, принуждавайки другите да се навеждат и да слушат. Алекс веднага я бе харесала и те си размениха визитки минути след като се срещнаха. Всички говореха с мъж на име Питър Маккинли, главен изпълнителен директор на фирма за пластмасови изделия в Пърт, и Дъглас Файвс, главния шеф на PWC в Единбург, когато Калъм се върна при тях.
— Е, всичко е почти готово. Тръгваме ли, момчета? — попита той, потривайки доволно ръце, когато останалите охотно се съгласиха.
Беше красив в бричове и жакет от туид и червена фланела, която се виждаше под яката и която придаваше приятен цвят на бузите му. Несъмнено и той го знаеше, но въпреки самомнението и суетата му ясно се виждаше защо той е начело на отдела за управление на капитала на семейната фирма — Калъм притежаваше онзи чар, който често беше решаващ за това дали дадена сделка се сключваше или не.
— Днес сме общо осем „пушки“, така че всички ще се съберем в колата — каза той, завъртайки глава към комично пригодения ленд ровър с брезентов покрив отгоре и отстрани. Вече бяха теглили чоп и двамата с Калъм бяха на трето и четвърто колче, но тя искаше да знае къде ще е Локлан. Всъщност искаше да знае къде е той в момента, защото още не беше дошъл.
— Шолто няма ли да дойде? — попита Питър Маккинли.
— За съжаление, днес не. Нали знаете какъв е — никога не обича да изпуска лова, но в момента е в Лондон. Боя се, че не можеше да се избегне.