— Е, това оставя повече за нас — засмя се Дъглас Файвс. — Когато ловува, твоят старец стреля като луд.
Тайничко Алекс също беше доволна. Като се има предвид бурният характер на отношенията между Шолто и Локлан, за нея нямаше да е полезно той да е наоколо — колкото по-малко Локлан я свързваше с него, толкова по-добре.
Калъм погледна към нея.
— Всичко наред ли е? — попита той, фиксирайки я с пронизващите си сини очи.
— Да, абсолютно — отговори кратко тя.
— Готови ли сте всички? Да се изстрелваме — каза той и се засмя на шегата си.
— Няма ли да чакаме Локлан? — попита го остро Алекс. В крайна сметка това беше причината тя да е тук днес.
— Той ще се присъедини към нас на първата позиция. В момента е малко зает с нещо…
Алекс настръхна, чудейки се какво може да е това нещо толкова рано в събота сутрин. Беше неуважително да се пропуска напитката преди лова.
— Първата позиция е в горичката точно зад къщата му. За него е по-лесно да се срещне с нас там — добави Калъм и ги поведе към колата.
Но Алекс беше забелязала, че от къщата излиза още един мъж и изчака, докато той крачеше по чакъла с увереността на родените в света на привилегированите. Знаеше кой е само по вида му — приличаше на баща си, със същата едра фигура, гъста коса и склонност към ярки чорапи. (На срещата им в Единбург чорапите на Шолто бяха оранжеви, а тези на сина му днес ясно се виждаха над ботушите и бяха в синьо-зелено и пурпурно.)
— Вие сигурно сте Торкуил — протегна ръка тя. — Алекс Хайд.
— А, мис Хайд, с нетърпение чаках да се запозная с вас.
Гласът му беше любезен, но маниерът резервиран. У него нямаше нищо от рязката враждебност на братовчед му, нито от огромния чар на брат му — всъщност той изглеждаше пълна противоположност и на двамата.
— И на мен ми е приятно да се запознаем. Съжалявам, че пътищата ни не се пресякоха по-рано.
— Цялата седмица бях в Единбург с банката, но се надявам, че в мое отсъствие са се грижили добре за вас?
Алекс се поколеба, защото не беше сигурна какво беше казал Шолто на сина си за присъствието й тук.
— Да кажем, че беше интересно начало. И със сигурност завладяващо.
— Радвам се да го чуя. Имаме сериозна нужда от насоки от някого, който може да види по-глобалната картина. Боя се, че когато взаимоотношенията започнат да се влошават, както се случи с нашите, може да е трудно да гледаш ясно и обективно, което очевидно е пагубно за успеха на компанията.
— Е, аз съм тук точно за да помогна.
— Вие двамата ще идвате ли да стреляте, или да ви оставим да си водите служебни разговори? Почивни дни са, нали знаете? — извика Калъм от задната част на ловния бус, вдигнал манерка в ръка.
— Предполагам, че сте се запознали с брат ми? — въздъхна Торкуил.
— О, да — усмихна се Алекс, докато двамата прекосяваха бавно двора. — Всъщност той ме покани тук днес.
— Аха.
— Мисли, че ще е добре да се запозная с останалите членове на борда.
— Точно така. Това обикновено е едно от по-веселите ни събирания и след начина, по който свърши последното общо събрание, имаме крещяща нужда от него. Надявам се днес да успеем донякъде да възстановим учтивостта помежду си.
Двамата се качиха в буса, обути в туид задни части се преместиха, за да им направят място, и Калъм удари силно два пъти отстрани по буса.
Пазачът на дивеча, който изпълнява ролята и на шофьор, потегли и след като минаха покрай къщата, тръгнаха по алеята, сякаш да излязат през портата, но вместо това направиха остър ляв завой сред дърветата. Там се озоваха на черен път, изровен и заледен, и пътниците трябваше да се хванат здраво, за да не изхвръкнат от седалките.
Пътуваха така повече от миля, като слънцето се появяваше само от време на време и огряваше земята под дърветата, която беше покрита с борови иглички и парчета мъх. Алекс видя червена катеричка, седнала на висок клон с шишарка в лапите, да ги наблюдава с подозрение, докато минаваха. От лявата страна между дърветата им намигаше открито поле, морето все още проблясваше, но вече по-близо, и когато след петнадесет минути най-после излязоха от дърветата, пейзажът пред тях се простираше като разтворена книга. Слънцето грееше в лицата им, вече нямаше път и бусът подскачаше из полето към първата позиция.
— Добре, младежи — каза Калъм и скочи пръв, а пушката му се залюля в кожения калъф на рамото му. — Места от едно до четири наляво, близо до езерцето, а пет до осем нагоре към дърветата ето там. Алекс, последвай ме — каза весело той.
Тя искаше да каже високо, че не е „с него“ — видя обърканите погледи, които си размениха някои от по-възрастните мъже, — но нямаше смисъл да вдига шум, защото само щяха да си помислят, че протестира прекалено много.