— Не много зле? Ти стреляше като разбойник всеки път, когато погледнех — възкликна Пип, приятелката на пазача на дивеча. — Рона едва се държи на краката си заради всичките птици, които трябваше да събира.
Локлан автоматично протегна ръка към кучето, а то се притисна в краката му със светнали очи и изплезен език, дишайки тежко.
Алекс погледна към Сам, пазача на дивеча, който събираше птиците, оставени на тревата, и ги товареше в ремаркето.
— Е, изглежда, че и Алекс е отличен стрелец — каза Калъм. — Улучи всичките, които аз пропуснах, а също и своите.
Локлан се втренчи в нея, сякаш успехът й беше лична обида за него.
— Браво, Алекс — каза Дъглас. — Не мога да не отбележа, че е хубаво на лова да има още една жена.
— Какво се опитваш да кажеш, Дъг? — попита остро Мари, но с весели пламъчета в очите.
— Не разбирам защо повече жени не ловуват — обади се Алекс. — В крайна сметка това е изпитание на уменията, не на силата.
— Неприятно им е — изрече неодобрително Питър. — Моята жена не може да понася мисълта за това да убие живо същество. Независимо колко пъти й казвам, че ловът подпомага икономиката в селските райони и укрепва връзките в общността или че парите от лова се връщат направо в именията, като осигуряват работа за пазачите на дивеч, викачи, помощници, хора по поддръжката на терена, или че птиците се отглеждат, за да бъдат убивани точно като пилетата и овцете… Тя просто не иска да чуе за това.
— Напразно я убеждаваш, старче. Всичко опира до инстинкта да убиваш — каза Дъглас, като сви юмрук и го разтърси. — А повечето жени го нямат. Просто не могат да се насилят да натиснат спусъка.
Алекс тъкмо щеше да възрази, че не става въпрос за пол — имаше толкова мъже, колкото и жени, които не искаха да стрелят независимо от доводите в защита на лова, но Локлан я изпревари:
— Е, това очевидно не е проблем за Алекс. Не мисля, че би се поколебала да застреля каквото и да било между очите — изрече мрачно той, след това посочи с ръка към буса. — Да се качваме ли?
Втората и третата позиция бяха нещо смесено — в буквалния смисъл на думата. Стреляха по фазани и по яребици, а ниското слънце затрудняваше видимостта на някои от местата, но тя въпреки това беше доволна от представянето си. Ръката й беше стабилна, зрението й остро, дишането бавно. Улучваше осемдесет процента от птиците, в които се прицелваше, и не мислеше, че между нея и Локлан имаше голяма разлика, и според нея, изглежда, раздразнението му нарастваше с всяко отправено към нея поздравление.
— Ти наистина си крила таланта си, Алекс — каза весело Торкуил, когато след това всички се събраха пред буса. — Свърших мунициите и те наблюдавах. Улучваше почти всичко, в което се прицелваше.
— В сравнение с нея изглеждам зле — оплака се през смях Калъм. — Ако знаех, че си толкова добър стрелец, нямаше да те поканя.
— Е, ясно е, че ти си стрелецът на деня — каза Дъглас и вдигна тост за нея с шерито, което пиеха от сребърни чашки. — Поздравления!
— Браво, браво — присъединиха се останалите. Всички — с изключение на един.
Бяха стигнали на една позиция в покрайнините на имението — девет хиляди декара според Калъм — и морето беше точно зад тях в подножието на скалите, които се издигаха рязко нагоре. Бяха високо, Порт Елън и дестилационната не се виждаха, а двете планини, които от фермата винаги изглеждаха толкова далече, сега бяха толкова близо, сякаш можеше да ги докоснат.
Приятелката на пазача на дивеча минаваше сред всички и предлагаше топли наденички. Алекс беше благодарна за топлината. Въпреки всичките умения и концентрация, нужни за стрелбата, това не беше прекалено активен спорт и тя бе започнала да губи чувствителността в пръстите си. Опита се да си обещае като награда една от горещите вани на мисис Пеги, когато се прибере, но въображението й просто не беше така силно, опита да свие пръстите си, но с дебелите чорапи й беше трудно, и тя започна да прехвърля теглото си от единия крак на другия, като едва не се разтича на място.
— Студено ли ти е? — попита Локлан с поглед, който намекваше, че това е проява на някаква слабост.
— Малко — сви рамене тя. — Циркулацията ми не е от най-добрите.
— Трябва да напълнееш малко — каза Локлан. — Още малко месо върху кокалите наистина ще ти помогне.
— Това е много грубо, Локи — сопна се Торкуил.
Локлан го възнагради с втренчен поглед, без да направи опит да се извини, и напрежението още веднъж припука, както ставаше винаги, когато той заговореше.