— О, не — усмихна се Алекс, без да обръща внимание на обидата. — Нито една жена не може да има нещо против да й кажат, че е прекалено слаба. Дори и когато не е изречено като комплимент.
— Е, въпреки това…
— Трябват ти неопренови ботуши — притече се на помощ Калъм.
— О, да — потвърди Питър. — Жена ми се кълне в тях.
— „Льо Шамо“ имат много хубав модел — добави Мари, показвайки своите маслиненозелени ботуши.
— Или пък може да опиташ истински лов — каза язвително Локлан. — Това ще те стопли.
— Истински лов? — попита Торкуил, леко възмутен от намека, че този лов с викачи и храна и напитки не се смята за истински.
— Да, нали знаеш, лов, на който вървиш, труден лов, наричай го както искаш.
Погледът му не се отдели от Алекс, предизвиквайки я, опитвайки се да я притесни.
— Е, участвала съм и в такъв — сви рамене Алекс, като знаеше, че колкото по-спокойна остава, толкова повече това го ядосва — нея я славеха, а него го изключваха, — и по някакъв начин разбираше, че това щеше да й помогне. Трябваше да се стигне до някакво предизвикателство, някаква повратна точка с него и нямаше съмнение, че днес той беше под напрежение. — Едно прекрасно имение в Йоркшър. „Апълтън“. Може би го знаеш?
Сигурна беше, че го знае, беше едно от най-известните имения в страната, които организираха лов.
— Не.
Лъжеше я.
— Е, както и да е, защо да го знаеш? То е само около четири хиляди декара.
Последва напрегнато мълчание и беше ясно, че никой не вярва на думите му.
— Когато казвам истински лов, това, което имам предвид, разбира се, е Макнаб — изрече накрая Локлан.
— Мак…какво? — изви вежда тя и отпи от шерито.
— Това е, когато ловуваш, стреляш птици и ловиш риба в един ден. Трябва да отстреляш елен, двойка яребици и да хванеш сьомга в рамките на двадесет и четири часа.
— Звучи забавно — отбеляза небрежно тя.
— Много по-трудно е, отколкото изглежда.
— Щом казваш.
— Така е.
— Добре — сви рамене тя, но езикът на тялото й казваше „няма значение“. На устните й пропълзя лека усмивка. Виждаше, че го е вбесила — заради това, че е тук, че не си тръгва, че не се отказва, че не се предава.
— Всъщност отивам следващия уикенд.
— О?
— В имението на едни приятели в Пърт. Трябва и ти да дойдеш.
Тя направи физиономия, изразяваща съжаление, знаейки добре, че това е само за да я изплаши, да й покаже, че той ще победи в каквото и да се състезаваха. Реши да опита малко обратна психология.
— Ами, много мило от твоя страна, че ме каниш, но не съм сигурна дали следващия уикенд все още ще съм тук.
Той присви очи, отново изваден от равновесие.
— Мислех, че си тук за обозримото бъдеще?
— Нещата не вървят по план, а имам и други клиенти, които имат нужда от мен. Не мога да продължавам нещо безсмислено.
— А ако нещата изведнъж тръгнат по план…? — намеси се Калъм с дяволити пламъчета в сините си очи.
— Е, тогава ще съм тук в обозримото бъдеще — сви рамене тя с ведра усмивка.
— О, ако приемеш, това ще е невероятна възможност — обади се ентусиазирано Питър Маккинли. — Веднъж опитах Макнаб. Абсолютен провал. Едва не ослепих жена си с кукичката, тя залитна назад, опитвайки се да се предпази, падна във водата и горкичката едва не се удави. И ще ти кажа, че ми прости за това едва след почивка на Мавриций и една перлена огърлица.
— Ами, всъщност не зависи от мен — отговори Алекс, но Локлан не сваляше поглед от нея. Уклончивата й позиция беше предизвикателство и той го разбираше — ако искаше възможност да я постави на мястото й, първо трябваше да й позволи да постави него на неговото място.
— Всички готови ли са да тръгваме? — попита Торкуил и започна да събира чашките от шерито.
— Напълно!
Всички тръгнаха през високата трева към ловния бус и Калъм побърза да я настигне, готов да се разсмее.
— Струва ми се, че ми дължиш компанията си за вечеря, мис Хайт — промърмори той. Но този път Алекс нямаше нищо против грешката му.
— Мисля, че си прав, Колин — усмихна се тя и двамата избухнаха в смях, който привлече погледите на всички.
Когато след няколко часа Алекс спря в двора, мистър Пеги душеше въздуха като ловно куче и оглеждаше небето, бърчейки вежди.
— Ще вали сняг — каза мрачно старият фермер. — Много сняг.
— Сигурно затруднява живота ви — отбеляза тя, застанала до задната врата, за да свали покритите си с кал ботуши.
— А, дървото не пада при първия удар — отговори той, като звучеше и изглеждаше като древен бард.