— Сигурно много се гордееш с баща си, мистър П. Изглежда, е помогнал на много хора.
— Да — достигна до нея гласът му иззад вестника.
— Все обещава да дари всичко на музея. Нямат търпение да го прибавят към колекцията си — каза по-високо мисис Пеги, в случай че съпругът й се опитваше да не я слуша.
Алекс разбърка чая с лъжицата, след това сложи отново капака и започна да налива.
— За кой музей говорите?
— Музеят за живота на Айла в Порт Шарлът. Трябва да отидеш в него. Прекрасни експонати от отминали времена.
— Със сигурност ще отида.
— Много е интересно да се види всичко, както е било.
— Много неща ли са се променили? — попита Алекс, докато им подаваше чашите чай.
— Всъщност само броят на колите. И хората, и конете в полето вместо тракторите. — Мисис Пеги спря да разбърква тенджерата и седна за момент на кухненската маса, като повдигна обутите си в пантофи крака на една ниска табуретка. — Ох.
— Предполагам, че има информация и за дестилационната? — попита Алекс, обхващайки чашата с ръка и се наведе над плота.
— Да, много. И тя не се е променила особено. „Кенталън“ се намира на мястото на стара ферма, така че може да се видят кочините и оборите за овцете.
— Да, чудех се. Помислих си, че много от постройките изглеждат селскостопански. Офисът на Локлан Фаркар изглежда особено… простичък.
— Май беше конюшня — обърна се замислено мисис Пеги към съпруга си.
— Да.
— Прадядото на мистър П. продал земята на семейство Фаркар преди Голямата война.
— О, виж ти — усмихна се Алекс. — Значи семействата ви се познават отдавна.
— Всички семейства тук са свързани със семейство Фаркар. Фермата на мистър П. доставя ечемик и торф за дестилационната, а те ни продават кюспе за животните. Майка ми е работила в кухнята, а сестра й Мораг е била една от прислужниците в къщата.
— Но не и ти?
— Аз дори не съм била родена тогава, момиче — възкликна с престорено възмущение мисис Пеги. — Макар че дори и да съм била родена, нещата се променили — войните се погрижили за това. Само няколко месеца след избухването на войната почти всички мъже трябвало да отидат да се бият, а жените трябвало да работят на полето. Единствената прислуга, която останала, били леля Мораг, която станала икономка, и мъжът й, който се грижел за градината и бил кочияш, поне докато не изпратили и него на фронта с последната вълна наборници. Когато съм се родила петнадесет години по-късно, нещата били съвсем различни. Дестилационната едва работела, а в къщата имало съвсем малко прислужници. Предполагам, че можех да си намеря работа там, когато пораснах достатъчно — горката леля Мораг беше умряла от испанската треска, — но двамата с мистър П. се оженихме на осемнадесет и трябваше да се грижим за тази ферма.
— И ето ви тук, след толкова години, все още се грижите за нея. Не мислите ли да се пенсионирате?
— Фермерите не се пенсионират — отговори мистър Пеги. — Те умират.
Мисис Пеги извъртя очи и притисна длан в масата, за да се изправи отново на крака.
— Да се пенсионирам? Да умра? — присмя се тя. — Никакъв шанс. Нямам време за нито едно от двете.
Десета глава
Когато вратата на офиса се отвори, чашата кафе изпускаше пара в ръката й.
— Добро утро — каза тя и му я подаде.
Локлан, покрит с кал от тичането, въздъхна, когато Рона предателски се отдели от него и отиде да подуши ръката й.
— Дай ми сили — промърмори той.
— Здравей, сладурче — каза тихо Алекс и погали меките уши на кучето, което вдигна към нея топлите си, шоколадови очи. — Ти си много мила, нали?
Локлан затвори вратата с крак, влезе вътре и взе чашата от нея.
— Не губиш никакво време, а? — оплака се той.
— Точно обратното, вече изгубихме прекалено много — отговори тя и се приближи до огъня да се стопли. Офисът все още беше студен, защото през уикенда парното беше спряно. — Как беше тичането?
— Добре — отговори той към гърба й толкова подозрително, сякаш току-що му бе поискала ПИН-а.
— Всеки ден ли го правиш?
— Ако времето позволява.
На лицето й се появи любопитство.
— Кажи ми как докарваш колата си тук?
— Двама от пазачите ми я докарват — отговори разсеяно Локлан. — Слушай, така ли ще продължаваме? Ще ме бомбардираш с безсмислени въпроси?
— Не знаех, че е бомбардировка — сви рамене тя. — Просто се държа приятелски.