— И това откъде дойде? — попита той, сочейки към тапицираното със зебло кресло, което Алекс бе сложила пред огъня. Беше го намерила в една от стопанските постройки, когато бе паркирала ленд ровъра на мистър Пеги след лова през уикенда — отдавна забравен проект за тапициране на дъщеря им, който след двадесет години все още очакваше новата си дреха.
— О, харесва ли ти? Помислих си, че ще е добре да имаме място, на което да разговаряме не толкова официално.
— Прилича на нещо, на което котка би си острила ноктите.
— Да, предполагам, че си прав — засмя се Алекс.
Локлан я погледна странно — не беше свикнал да се съгласява с него — и внезапно настъпи тишина и тази нова, неизречена уговорка остана колеблива и неоформена, с пропасти, скрити зад повърхността, докато всеки един от тях следваше собствения си план.
— И така — усмихна се тя.
— И така.
Той я следеше с хитър поглед и тя отново изпита чувството, че и тази сутрин, когато гледа днешното й бойно облекло от „Алтузара“ — божествен костюм с панталон в тъмносиво и бледорозова копринена блуза, — той отново вижда пияната жена, строполила се на седалката в колата му миналата седмица. Локлан щеше да се връща към онзи момент и да й напомня, че авторитетът, на който обичайно се радваше, е уронен.
— И сега какво? Получи каквото искаше. — Той сви рамене и махна към стаята и малкото чудо, че и двамата все още бяха заедно в нея.
— Ами, първо, ще е добре да се опиташ да приемеш това като сътрудничество.
— И в какво се предполага, че си сътрудничим?
— В това да те направим по-добър лидер, да ти помогнем да отклониш кораба си далече от скалата, която е право пред теб. И преди да ме гледаш така, всеки лидер може да стане още по-добър, дори и онези, които не удрят с юмрук в лицето членовете на борда им по време на общо събрание.
— Шолто ти е казал за това? — намръщи се той.
— Разбира се. Също и за изхвърления през прозореца компютър.
— Той непрекъснато блокираше и губех работата си!
Тя само леко повдигна вежда.
— И за сделката за седем милиона лири с индонезийска фирма, която се провалила, защото си обидил председателя им.
— Той обиди мен. Искаше да им позволим сами да бутилират — за което щяха да наемат деца!
Алекс въздъхна. Локлан винаги щеше да има отговор за всичко, но не можеше да позволи отново да слязат на нивото на караниците.
— Виж, аз не те съдя. Сигурна съм, че си имал своите причини. Защо не забравим всичко това и не започнем отначало, става ли? Започнахме зле от самото начало и благодарение на братовчед ти дори не сме се запознали официално.
— Хм, да, Калъм също играе по свои правила — изрече мрачно Локлан.
Тя се приближи до него, лепнала сияйна усмивка на лицето си.
— Здрасти. Казвам се Алекс. Аз съм бизнес коуч, или консултант по лидерство, наричай ме както искаш.
— Здравей Както искаш — пошегува се той, без да обръща внимание на протегнатата й ръка, докато тя се наведе към неговата и насила я взе в своята.
— Вие сигурно сте Локлан Фаркар — продължи тя, разтърсвайки подчертано безжизнената му ръка. — На тридесет и шест, главен изпълнителен директор на дестилационна „Кенталън“, преди това търговски директор, директор продажби и ръководител на складови операции, неженен, собственик на един много сладък шпаньол на име Рона, ентусиазиран атлет, отличен стрелец и човек на народа. — Тя престана да разтърсва ръката му. — За мен е удоволствие да се запознаем.
В отговор той стисна нейната ръка със сила, от която й се прииска да потрепери, а в неговите очи все още проблясваше недоверие и Алекс разбра колко плашещ може да е на масата за преговори. Той не се усмихваше, за да накара хората да се отпуснат, и не прибягваше до самоирония, за да прикрие неудобни моменти; у него имаше прямота, която граничеше с жестокост и която щеше да е отлично качество за адвокат или банкер, но за шеф, чиято задача беше да печели нови клиенти и да намира нови пазари, такава прямота беше пагубна. Трябваше да е дипломат, а не булдозер.
— Добрата новина е, че можем да прескочим първата сесия, в която седя с теб в продължение на три часа и ти ми разказваш всичко, което можеш за себе си. Аз съм запозната с всички важни страни на личния и професионалния ти живот, което е достатъчно за това, което ми е нужно като начало.
— Три часа? — присмя се той. — Мислиш ли, че щях да седя и да говоря за себе си толкова дълго? Това, което има да се знае за мен, може да се събере върху дъното на кутия цигари.
— Подценяваш се. Според мен си обаятелен човек и ще ми е много интересно да разбера какво имат да кажат за теб другите.