— Луиз? — изрече тя, върна се до прозореца и погледна надолу към металните стружки, които все още се движеха и потрепваха по пътя си към магнетичния север. — Не, няма проблем, така или иначе свършвахме.
Свали обувките си, усещайки тръпката на болка и удоволствие, когато краката й се отпуснаха и тя стана с осем сантиметра по-ниска.
— О, може да се каже — въздъхна тя. — Просто му казах това, което искаше да чуе, и спасих брака му. Обади се на секретарката му за проследяваща сесия в рамките на две седмици.
Внезапно нещо прелетя край прозореца и я накара да отстъпи стреснато назад. Мина още един миг, преди погледът й да проследи онова, което бе видяла, и тя осъзна, че е сокол скитник, един от многото, които бяха направили града свой дом и свиваха гнездата си на многобройните первази на градските сгради, издигаха се в полет, носеха се на потоците от топъл въздух, осигурени от бетонните покриви, и ловяха гълъбите, пляскащи весело с крила нагоре и надолу по булевардите. Остана загледана в сокола, докато той се носеше с лекота по отвесното въздушно течение.
— Както и да е, какво става?
Тя притисна длан към стъклото и погледна надолу, проследявайки сокола, който внезапно се спусна към един тромав, нищо неподозиращ гълъб няколко етажа по-надолу. Скоростта му беше зашеметяваща — някой й беше казал, че когато ловуват, могат да достигнат до триста километра в час — и подпомогната от небостъргачите, които действаха като планини, насочващи въздушните потоци. В Манхатън сега имаше повече соколи, отколкото където и да било по света, и те се развиваха много по-добре, отколкото събратята им сред дивата природа. Тя ахна развълнувано, когато соколът се спусна върху жертвата — гълъбът дори не бе разбрал какво му се случва. Той беше лесно победен от хищник, който имаше всички предимства — не само височината или скоростта, а също и способността да се адаптира. Соколите скитници бяха живото въплъщение на всичко, на което тя учеше своите клиенти.
Чакай… Мина още един миг, преди думите в ушите й да се синхронизират с гледката пред очите й. Тя се обърна с гръб към прозореца и се втренчи невиждащо към празната стая.
— Може ли да повториш… какво иска да направя?
По прозорците леко потупваше суграшица, като котенце, което се опитва да влезе на топло, а в стаята се усещаше течение, което караше огъня да подскача нагоре, когато някой изблик на вятъра раздухваше пламъците. Но на Алекс, седнала в тапицираното с оранжево кадифе кресло, й беше топло. Беше й топло вече от два дни, още от момента, когато в Ню Йорк бе затворила телефона след разговора си с Луиз и обещанието за тази сделка се бе настанило като горещ въглен дълбоко в душата й.
Шолто Фаркар я гледаше, примигвайки бавно и спокойно. Той не беше от хората, на които им се налагаше да действат, без да помислят.
— Ето това е, мис Хайд. Картите ни са свалени на масата. — Той събра пръсти в триъгълник пред устните на червендалестото си лице. — Какво мислите?
— Ами, съгласна съм, че имате нужда от моята помощ — отговори тя бавно като него. — Всичко, което току-що ми казахте, ме кара да мисля, че е удивително как сте успели да стигнете дотук без допълнителна вреда за компанията. Трябва да се поздравите за това, че сте успели да държите проблема под контрол до този момент.
Шолто стана от стола, мина по килима на шотландски карета и застана до масичка от розово дърво, на която имаше гарафа и две кристални чаши. Алекс го наблюдаваше, докато той наливаше по един пръст уиски и за двамата.
— Лед?
Тя поклати глава.
Той кимна одобрително и се върна с напитките.
— Нашата тридесетгодишна резерва — каза Шолто и й подаде едната чаша, гледайки напитката с очи на познавач.
— Любимото ми.
Той се настани на тъмнолилавото кресло срещу нея.
— Знаете ли, много сте млада за впечатляващата репутация, която имате.
— Ще приема това като комплимент, благодаря ви.
— Беше ужасно трудно да намеря номера ви. Бях чул за вас много преди да успея да се добера до вас.
— Ами, предпочитам да не приемам обаждания от случайни хора. Поемам само по няколко клиенти на година. Предпочитам да работя в тясна връзка със само няколко избрани. Установила съм, че тези, които имат нужда от мен, имат и начини да ме открият.
— Не беше лесно и да премина през секретарката ви — повдигна вежда той. — Имал съм по-приятелски телефонни разговори с руското посолство.
— Не бих могла да се справя без нея — засмя се Алекс.