Беше лъжа. Този човек й бе омръзнал до смърт.
— Вече ти казах, че не може да вярваш на нито една проклета дума на Шолто.
— Не съм говорила само с него, а и с някои от мениджърите ви. Също и с Калъм и Скай.
— Скай? — Гласът му стана дрезгав като на тийнейджър. — Защо си говорила с нея? Тя какво ти каза?
Алекс го погледна, заинтригувана от реакцията му.
— Нищо друго освен хвалебствия, ясно е, че се възхищава много от теб.
— О, искрено се съмнявам в това — промърмори Локлан, обърна се и отиде до бюрото си. Отпусна се на стола, наведе се напред и започна да развързва връзките на обувките си.
На Алекс й се стори, че с това иска да скрие лицето си.
— Но мисли, че си изолиран. Че си се изолирал.
— Има право да мисли каквото иска.
— Мисли също и че си гневен.
Той не каза нищо и Алекс си пое дълбоко въздух, наблюдавайки го, докато той се занимаваше с връзките, завързани на двоен възел и покрити с кал.
— Загубата й сигурно е удар за теб. — Коментарът й съзнателно беше двусмислен и с интерес видя как той рязко вдига глава. — Искам да кажа, че отива в Гленгойн — добави тя и се запита защо е толкова чувствителен, когато става въпрос за бившата му годеница, след като той е изоставил нея. Дали се страхуваше от онова, което тя наистина е казала за него? Отхвърлената жена и така нататък?
— Със сигурност мислех, че ще прояви повече разум и няма да работи за една от дамите на „Лоуландс“.
— За кое? — попита Алекс, забавлявайки се с името.
— Така наричаме малцовете на „Лоуландс“. Те са по-лека, по-дамска напитка — присмя се той. — Без торф.
— А? — Странностите и нюансите на шотландското снобарство все още й убягваха. — Няма ли начин да я задържиш? — Това беше още един умишлен двусмислен въпрос.
— И как предлагаш да го направя? — попита той с изпълнен с презрение поглед и най-после отново се облегна назад.
— Какво ще кажеш за увеличение на заплатата? — предложи Алекс. Или да й кажеш, че си направил грешка, изрече един глас в главата й.
— Тя не напуска заради парите — отговори кратко Локлан.
Не, беше избрала любовта. Алекс се зачуди дали той изричаше лесно думата с “л“. Предположи, че сигурно щеше да се задави с нея.
— Така е, предполагам, че не.
Той се обърна с лице към бюрото, стреснат, когато видя, че е подредила документите на него.
— Защо си направила това? Не си нито чистачка, нито си ми секретарка.
— Подредено бюро значи подреден ум — не ми плащат да ти казвам това. Но няма значение. Искам да поговорим по въпроса за секретарката. Защо нямаш секретарка?
— Защото не ми е нужна.
— Ти си главният изпълнителен директор на най-голямата частна дестилационна за малцово уиски в Шотландия — разбира се, че ти е нужна. Как иначе ще можеш да ръководиш всичко? Делегирането не е слабост, Локлан, нито е абдикация, то те прави по-добър, по-ефикасен ръководител.
— Не съм съгласен — промърмори той и започна да рови в документите, сега на спретната купчина. — Къде ми е финансовият отчет? Имам среща след двадесет минути.
Алекс се пресегна и го извади от купчината пред него.
— Не трябва ли първо да се преоблечеш? — попита тя, хвърляйки неодобрителен поглед към влажния му, миришещ спортен екип.
— Трябва, което значи, че искам да излезеш. Да те изпратя ли до вратата?
В очите му проблеснаха пламъчета при спомена за предишните й изхвърляния от този офис.
По дяволите. Сама се беше насадила на това. Алекс вдигна брадичка, решена да излезе с достойнство.
— Не, няма нужда. Сама влязох, мога и да изляза сама. — Тя стана от бюрото и приглади гънките на панталона си. — Тогава ще се видим след малко на срещата.
— Какво? — вдигна рязко глава той. — Ти няма да участваш!
— Ще участвам — отговори спокойно Алекс. — Ако искаме да ти помогна, трябва да направя оценка на твоите мениджърски и лидерски умения — трябва да те видя в действие.
— Категорично не — сопна се той.
— Боя се, че не зависи от тебе.
— Тези срещи са поверителни. Ти не си член на екипа.
— Локлан, аз съм консултант, не шпионин — въздъхна тя.
— Не! Няма да стане!
— След двадесет минути — сви рамене тя. — Ще се видим на срещата.
— С чие позволение? — настоя той.
Тя наклони глава настрани. Нужно ли беше изобщо да пита?
Алекс излезе на двора, чувствайки се замаяна от радост, че е оцеляла в този сблъсък — и дори е победила. Битките с Локлан я изтощаваха повече, отколкото искаше да признае, но знаеше, че просто трябва да запази спокойствие. Той напредваше, макар и с бебешки крачки. Днес определено бяха постигнали успех в сравнение с предишните им срещи.