Той кимна.
Мога ли да попитам каква беше причината?
— Той се отказа от сделка, по която бяхме работили месеци, когато Робърт — баща му — ръководеше фирмата. Всичко беше готово, договорите бяха подготвени. Напрежението беше голямо.
И това беше оправдание Локлан да го удари?
— Каква беше сделката?
— Продажба на „Ферандор Груп“. Те обикалят около нас от години, но ние винаги се въздържахме. Моментът никога не беше подходящ.
— Но тогава беше?
— Да, тогава ни се струваше, че е дошъл подходящият момент. Бизнесът с уиски е като играта на покер — през цялото време работиш с ръце, които не си видял, — непрекъснато се опитваш да предвидиш търсенето след дванадесет, петнадесет, тридесет, петдесет години. — Той се усмихна кисело. — Почти гарантирано е, че в един момент ще се окажеш с прекалено много или прекалено малко. В този бизнес всичко е въпрос на дългосрочна игра — е, не може да не е, след като трябва да чакаш три години, преди дори да можеш да напишеш „Скоч“ на етикета и да продадеш бутилката! — Торкуил се засмя. — През половината време си мисля, че сигурно сме се побъркали, след като изобщо се опитваме да спечелим в тази игра, но баща ми обича да казва, че определението за мъдрост е възрастни хора, които садят дървета, под чиято сянка никога няма да седят.
Той се усмихна, а Алекс го наблюдаваше, докато говореше — езикът на тялото му беше открит и спокоен, тонът му доверителен и приятелски. Държеше се като човек, който помага, а не като диктатора Локи.
— И защо Локи е блокирал продажбата?
— Защото можеше? Не знам. Той така и не даде напълно убедителен отговор, но по това време баща му беше сериозно болен, така че Локи като цяло беше доста нестабилен. Мисля, че перспективата за още промени беше голямо предизвикателство за него.
— А сега? Мислиш ли, че „Ферандор“ все още проявяват интерес към сделката?
— За съжаление, моментът отмина и вече не сме чудесната перспектива, която бяхме тогава. Дори и ако не изпитваха такава бурна ненавист към новия ни главен изпълнителен директор… — той извъртя очи. — Истината е, че сме изправени пред недостиг на запаси през следващите шест години. Сега може и да имаме сложни модели на прогнозиране, но преди двадесет години нещата са стояли по друг начин. — Той поклати глава. — А и, разбира се, условията в търговията се промениха драматично.
— Брекзит ли имаш предвид?
Той я погледна тъжно и кимна.
— Деветдесет процента от целия скоч се изнася — като най-големият пазар е Франция — и от двестате страни, в които се продава скоч, вече сме изправени пред шестстотин търговски бариери в сто четиридесет и три от тях. А сега, като се прибави и Брекзит… кой знае? — Той сви рамене и се засмя тихо. — И това е, без да споменаваме предстоящата криза с бъчвите и всичко, до което тя може да доведе.
— Криза с бъчвите? — повтори Алекс, без да разбира.
— Да. Дъбовите бъчви, които използваме за отлежаването на уискито, придават седемдесет и пет процента от характера на завършения продукт. Брус, с когото се запозна в събота…
Алекс кимна. Бащата на Скай.
— Той казва, че ако алкохолът е детето, то бъчвата е майката. Те са много важни за нас. Обикновено купуваме от Щатите двесталитрови дъбови бъчви, които са били използвани в производството на бърбън, а от Испания петстотинлитрови бъчви от шери — съотношението е деветдесет и пет на пет процента.
Алекс се намръщи.
— Хеймиш от медникарския цех ми каза, че най-важни са дестилаторите.
— В дестилационния процес, да — съгласи с Торкуил. — А ако попиташ малцувачите, те ще ти кажат, че най-важен е ечемикът, а хората от пещите — че най-важен е торфът. И, разбира се, всички тези елементи са жизненоважни за създаването на характерния вкус на „Кенталън“. Не може да направиш алкохол без медта, но най-вече не можеш да направиш уиски без дъба. Бъчвите са царят тук.
Алекс отпи още малко от кафето си.
— И каква е кризата?
— Според настоящото законодателство в Щатите дъбовите бъчви за бърбън не може да се използват повече от веднъж — но те смятат да променят това. Производителите на уиски се нуждаят от три милиона бъчви на година и Великобритания не може да ги осигури — изсекли сме повечето от дъбовите си гори още в началото на деветнадесети век, за да строим бойни кораби, с които да се бием с французите, така че ги внасяме от Испания и Франция, а след това и от Щатите вече повече от сто години, защото бъчвите там са по-евтини и в по-големи количества. Но ако американците наистина започнат да използват повторно бъчвите от бърбъна, наличността им ще намалее и цените ще се вдигнат. Вече се вдигат.