— Честно ли? Нищо, което Локи прави, вече не може да ме учуди.
Зад главата му Алекс внезапно видя нещо да прехвърча през двора — нещо кръгло и розово. Тя погледна разтревожено към Торкуил.
Той се завъртя на стола си и погледна през прозореца.
— А, това — засмя се той, стана и й направи знак да го последва. — Ела и виж.
Тя се приближи и с учудване видя няколко човека в работни гащеризони да играят футбол на двора с яркорозова топка.
— Току-що са свършили с почистването на инсталацията за кюспето — каза той, докато наблюдаваше как те си подават топката.
— Какво е инсталация за кюспе? — попита тя.
— Кюспе е ечемикът, който остава след майшуването — използваме го за храна на добитъка. И се оказва, че футболна топка номер пет е идеалният размер за почистване на тръбите. Просто я пускаме по тръбата и тя изчиства остатъците, докато пада.
— Не бях чувала нещо такова — засмя се Алекс.
— Да, това е един от по-необичайните ни методи на работа — засмя се и той.
— Е, тук изглежда доста задушевно — чу се един саркастичен глас зад тях и когато се обърнаха, двамата видяха Локлан, застанал на прага с купчина папки в ръце. Беше се преоблякъл в дънки и сив пуловер и Алекс си помисли, че изглежда повече сякаш отива на съботен обяд, отколкото да ръководи заседание на мениджъри.
— А, Локи… Тъкмо запознавах Алекс с предизвикателствата, пред които е изправена фирмата — каза спокойно Торкуил и се отдръпна от прозореца.
— Е, това ще обясни защо ушите ми горяха — каза Локлан и премина направо в конферентната зала. Алекс погледна многозначително към Торкуил. След всичко, което беше чула, ако Локлан страдаше от параноя, то той имаше сериозна причина за това.
Единадесета глава
Столовата беше уютно място — едноетажна куполовидна постройка зад сградата за майшуване, — със стар дървен плот и четири жени със сини престилки и кухненски шапки, застанали зад него. Миризмата на яхния сякаш се носеше на облаци, които отскачаха от тавана, а парата от кухнята с оборудване от неръждаема стомана зад тях стопляше помещението.
— Кафе, ако обичате — каза Алекс.
— Маслена бисквита? Или кифличка? — попита жената зад щанда.
— Не, благодаря.
— Включено е в цената.
— Не, само кафе наистина, благодаря ви — усмихна се Алекс.
Последва мълчание.
— Добре, ще ви го донесем.
Алекс усети как жената извърта очи, докато тя се оглеждаше къде да седне. Заети бяха само две маси — беше онова спокойно време между кафето и обяда. Повечето от дървените маси бяха подредени в редици в центъра на стаята, но имаше и няколко малки, поставени до прозорците, и Алекс се насочи към тази в ъгъла, най-далече от вратата и течението.
Седна и се замисли за това, което току-що беше видяла по време на заседанието. Ясно беше, че по-нисшите ръководители се притесняваха от Локлан, хванали чашите си с кафе високо до гърдите си — защитна мярка — и насилвайки се да го гледат в очите. Що се отнасяше до тона на дискусиите, Локлан беше пасивно-агресивен и заядлив. Нищо не беше достатъчно незначително, за да не спори за него — нито цената на бродерията върху новите ризи на служителите, нито поправката на видеокамерите или безплатните бисквити с кафето.
— Заповядайте. — Оставиха кафето пред нея и то малко се разплиска в чинийката.
— Благодаря.
На чинийката беше сложена една маслена бисквита и Алекс вдигна поглед към жената, която сви извинително рамене.
— Реших, че така или иначе сте платили за нея, а и изглеждате ужасно слаба. Но както решите. Ако искате, я оставете.
Алекс я наблюдаваше, докато се отдалечава. Защо всички й повтаряха, че изглежда слаба?
Обхвана чашата с ръце и потрепери, внезапно осъзнавайки, че наистина й е студено. Небето се беше прояснило и температурата бе паднала, така че тоалетът й, макар и шик и елегантен, не беше достатъчно плътен, за да я пази от студа. Беше свикнала с кафенетата за първа класа на летищата и разкошни офиси с контролирана температура, а не каменни къщи със студени прозорци с оловно стъкло. През повечето време енергията, нужна, за да общува с Локлан Фаркар, я разсейваше и стопляше, но дори и той не можеше напълно да я изолира от вятъра, свалящ температурата до минус пет градуса.
— Здрасти, Алекс.
Тя вдигна очи и видя Скай да влиза през вратата.
— О, здрасти — махна в отговор Алекс. — Ще седнеш ли с мен?
Скай кимна, даде поръчката си на щанда и тръгна към нея.