Алекс скръсти ръце пред себе си на масата и в главата й започна да се оформя една идея като образ в тъмна фотографска лаборатория.
— Мога ли да те попитам нещо?
— Разбира се.
— Той липсва ли ти?
Скай остана с отворена уста и тялото й се вцепени.
— Какво?
— Искам да кажа, че само преди година си щяла да се омъжиш за него, а ето те сега, в навечерието на сватбата си с Аласдейр. Просто се чудех…
Очите на Скай веднага се изпълниха със сълзи.
— Защо ме питаш това?
Нейната реакция изглеждаше така напрегната, както и неговата. Едно миниатюрно одраскване на повърхността, от което потичаше кръв.
— Не знам. Просто си помислих… Ами, онази вечер у вас, когато ви видях на вратата, се запитах дали…
— Дали?
— Дали между вас все още има нещо?
— Ние с Локлан? — попита смаяно Скай. — Сигурно се шегуваш.
Още една пресилена реакция.
— Защо?
— Не разбираш — отговори Скай, поклащайки глава и изражението й се промени. — Не искам да говоря за това. Прекалено е болезнено.
— Добре — изрече тихо Алекс. — Съжалявам.
Помълчаха известно време и нито едната от двете не каза нищо, когато жената дойде с кафето на Скай. Изчакаха тя да се отдалечи, докато разсеяно разбъркваха с лъжичка кафетата в чашите си, и Алекс знаеше, че понякога мълчанието можеше да е така ефективно в извличането на отговори, колкото и задаването на въпроси.
И, разбира се…
— Защо ме попита това? Сигурно си имала причина. Той ли ти каза нещо? — попита накрая Скай.
— Не — поколеба се Алекс. — Не ми е казал нищо. Но така или иначе няма да го направи, нали? Имам предвид да ми каже. Аз съм последният човек, на когото ще каже. — Скай я гледаше втренчено, разбирайки, че има още нещо. — Въпросът е просто в това как реагира, когато се спомене името ти. Това ме накара да се питам дали между вас е останало нещо недовършено, нищо друго. — Алекс сви рамене и когато Скай не каза нищо, тя добави: — И понеже сватбата е съвсем скоро, се чудех дали евентуално няма да е полезно да поговорите преди… ами, преди да се случат неща, които не могат да се развалят.
— Аз обичам Ал.
— Разбира се, че го обичаш! Не казвам… — Тя замълча. — Виж, не казвам, че не си с правилния човек, изобщо не познавам Ал, басирам се, че е невероятен и че сте създадени един за друг. Но ако наистина има недоизречени неща между теб и Локлан, които трябва да се кажат…? Не искаш да започнеш брака си с въпроси, висящи над отношенията с бившия ти, нали?
— Сигурна ли си, че този разговор не е негова идея? — примигна срещу нея Скай.
— Скай, едва успявам да го накарам да се съгласи с мен, че тревата е зелена.
— Тогава… — Скай изглеждаше озадачена.
— Беше просто нещо, което забелязах, това е всичко. Плащат ми, за да виждам детайлите и да казвам какво съм видяла, а понякога, ами… — тя сви рамене — това е неуместно, нежелано. Наистина съжалявам, ако съм казала нещо неподходящо.
Жената от стола дойде отново.
— Забравих бисквитата ти — обърна се тя към Скай и остави чинийката на масата.
Алекс най-после взе бисквитата си и отхапа.
— Ммм — изрече тя, загледана в Скай, която се взираше в своята, без да я вижда. — Много вкусно.
Вятърът духаше от северозапад, мрачна буря, която я блъскаше със студените си пръсти, но тя не спря. Не можеше и да става въпрос да се откаже. Скоро щеше да стигне до носа и крайбрежната пътека — доколкото я имаше — щеше тръгне навътре, оставяйки вятъра зад гърба й и всичко щеше да стане по-лесно. От лявата й страна оловносивото море бушуваше — бурята от предишната седмица си беше отишла, но не беше забравена, и Алекс се запита какво ще донесе времето по-нататък. Защото то се отразяваше върху ежедневието на жителите на острова по начин, по който не се случваше в градовете. Сега небето беше с цвета на олово и надвиснало, но от време на време слънцето успяваше да си пробие път през цепнатина в облаците и хвърляше надолу ослепителни, остри лъчи светлина, която огряваше сивите дълбини, напомняйки й, че отвъд облаците денят е ярък и светъл.
Погледна часовника си, докато тичаше — беше изминала десет километра и й оставаха още шест. Беше се изкачвала през цялото време дотук, но това поне означаваше, че ще слиза надолу в последната отсечка, точно когато краката й започнеха наистина да парят.