Мина покрай рунтави овце и шотландски крави с дълга козина в заградени ливади, благодарна за пръснатите наоколо огромни, покрити с мъх скали, които спираха вятъра. Събра последни сили и си наложи да спринтира по една къса, стръмна отсечка — последната, преди пътеката да се отклони от назъбената брегова линия и да тръгне навътре в сушата според картата й, — но когато се изкачи на върха, краката й най-после спряха не от умора, а заради спиращата сърцето красота на гледката, която я посрещна. Слънчевите лъчи отново струяха надолу и светлината се пречупваше в морето, издутите скали на запад бяха като сребърни стени и ако в този момент боговете бяха препуснали с огнени колесници в небето, Алекс щеше да повярва на това, което виждаше. В този остров имаше нещо епично, мрачен в един миг и великолепен в следващия — и всичко това в зависимост от светлината.
Остана известно време с ръце на хълбоците и когато тръгна към една обрулена от природните стихии пейка наблизо, конската й опашка отново се разлюля, а дишането й беше все така тежко. Отпусна се на нея, изпъшквайки с благодарност, и се загледа в морето, поемайки дълбоко свежия въздух. Фериботът минаваше и в далечината изглеждаше по-красив, отколкото отблизо.
На пейката кацна една червеношийка и се втренчи в нея. Алекс бръкна в джоба си и извади маслена бисквита, която беше скрила от жените в стола по време на една от почивките си с чаша кафе. Раздроби я леко и я пръсна по пейката. Червеношийката изчака за момент, след това подскочи веднъж, после още веднъж на тънките си крачета. Но когато започна да кълве трохите от бисквитата, едно изпукване на клонки наблизо накара пойната птичка да отлети, размахала тревожно крила.
— О — измърмори Алекс, когато видя как трохичките се разпиляват и забеляза един таралеж да се промъква в храсталака. Бръкна в джоба си за още бисквита, но успя да пръсне предимно влакна от материята на якето си.
В момента, в който се отказа, погледът й попадна на една малка месингова плочка на облегалката и след като избърса остатъци от листа от вдлъбнатините и присви очи, тя я прочете.
В памет на ЕК
Изглед към Америка, неговата любов и неговия дом
КФ 1918
Почти на сто години? Как, по дяволите, тази пейка все още се държеше? Разклати я бързо и провери сглобките, но тя изглеждаше достатъчно здрава и Алекс предположи, че е добре заслонена в храстите, да не говорим, че вероятно никой никога не сядаше на нея. Което беше жалко, защото тя беше посветена на паметта на някого, който явно е обичал да седи тук.
Америка, а? Трудно беше да си представи, че толкова огромен континент е следващото пристанище от това самотно място, огромната му маса, скрита зад хоризонта.
Загледа се в чайките, които се рееха в небето. На закуска беше чула мисис Пеги да казва на новите гости в зелената стая — двойка пенсионери от Лийдс, — че понякога вятърът довяваше кайри от по-далечните острови, но днес ги нямаше.
Нямаше кайри и Локлан също го нямаше. Беше се върнала след кафето със Скай и бе открила, че офисът му е заключен и колата му я няма. Според Хеймиш, който минаваше, Локлан беше тръгнал за „среща“, но Алекс не му повярва. Имаше еднаква вероятност да се „среща“ с брюнетката в леглото или някой счетоводител, или банкер, или… или някой от работниците, които вадеха торф — просто не искаше да се среща с нея.
Но денят съвсем не бе пропилян. От една страна, бяха я развели както трябва и накрая видя на живо това, което бе научила набързо, преди да дойде тук. И интересното беше, че бе излязла извън рамките на инструкциите на Шолто и се бе запознала с екипите, и бе започнала интервютата с някои от мениджърите. Ако трябваше да е съвсем точна, тяхното мнение и оценката им за главния изпълнителен директор не бяха нужни, защото това не беше стандартната задача за „подобряване на работата“ и всъщност нямаше значение какво мислят те, а само това, което мислеше той. Въпреки това, след като той отказваше да общува с нея, тя трябваше да събере материал за него от други източници, трябваше да открие това, което го стресираше. Едно от тези неща очевидно беше Скай, но разговорите със старши мениджърите също се бяха оказали полезни, добавяйки и към това, което Скай вече беше казала за проблемите му с гнева, и това, което Торкуил беше казал за изолацията му от останалите старши ръководители, с които имаше различия за предлаганите стратегии за разрастване на фирмата.
Ясно беше, че победата на Локи е празна и сред служителите, изглежда, имаше съгласие, че дните му са преброени. Алекс беше склонна да се съгласи. От всичко, което й бяха казали, й се струваше, че напрежението вече оказваше своето влияние и според индикатора за промяната, който използваше за оценка на лидерските профили, тя — и дори Луиз — беше стигнала до заключението, че той е в онова, което се наричаше Гама-състояние, когато човек е гневен и поведението става антисоциално и деструктивно, открит бунт срещу статуквото. Въпреки че обикновено я търсеха за консултации на предхождащия Бета-етап, когато започнеха да се появяват първите съмнения в съществуващите практики, тя бе имала няколко клиенти в същото положение и знаеше, че той има две възможности пред себе си — да се обърне назад към познатия път или да наложи промени.