Мислеше, че може да познае каква ще бъде стратегията му.
Въздъхна уморено, доволна, че този конфликт няма нищо общо с нея, извади телефона от джоба си и провери за обхват. След пристигането си бе открила, че това отдалечено място е единственото, където може да говори, без се налага да крещи или да виси от перваза на прозорец за по-добър сигнал. Потърси сред контактите си и набра един номер, стискайки ръка в юмрук, докато чакаше някой да отговори.
— Здравейте, аз съм — изрече тя, пое дълбоко въздух и излезе на собственото си бойно поле. — Как е той днес?
Дванадесета глава
Вятърът препускаше около къщата и караше прозорците да дрънчат в рамките си, разлиствайки книгата, която майка й беше оставила отворена и непрочетена до прозореца — Клариса не беше единствената, която прекарваше времето си, притиснала лице в стъклото.
Тя посегна към купчината дрехи за кърпене в краката си и взе още един чорап, който се беше прокъсал на пръстите. Докато шиеше с наведена глава, тя няколко пъти прибра изплъзналите се от кока й кичури руса коса с надупчени от иглата пръсти.
Радиото беше изключено и Клариса работеше в тишината, танцувайки пъргав танц с пръстите и ръцете си. Можеше да върши това и в съня си, движенията на тялото й бяха станали толкова автоматични като поемането на въздух в дробовете й. Днес беше вторник, но и утрешната вечер щеше да е съвсем същата. И денят след това също.
Внезапно тя вдигна глава.
— Какво беше това?
— Ъм? — попита баща й от обичайното си място в креслото до камината.
— Стори ми се, че чух нещо.
Той завъртя очи, преди да поклати леко глава.
— Не. Просто вятърът.
Тя се намръщи, но отново се зае със задачата си. След това трябваше да закърпи пуловера на баща си, който молците бяха изгризали, както и юргана на леглото си. А ако се чувстваше истински бодра, тогава после можеше да вземе плетивото си и да завърши чорапите, които плетеше — беше станала толкова добра, че вече можеше да плете два наведнъж. Баща й непрекъснато повтаряше, че двете с майка й ще помогнат с плетенето си за победата на съюзниците.
Погледна към майка си, чиито крака, обути в чорапи, се подаваха изпод роклята й, докато тя дремеше на шезлонга. Тя не беше свикнала с физическия труд, а Клариса още по-малко беше свикнала да вижда майка си с кал по лицето. Тя винаги е била от красивите майки — нежна и уханна, с мелодичен смях и хубави очи. Да има син на фронта беше прекалено жестоко за деликатните й нерви.
Клариса погледна към огъня и когато погледът й се спря на огледалото над камината, тя ахна заради това, което видя отразено там. Обърна се, за да види сама, и чорапът падна от скута й. Изправи се и се загледа втренчено.
— Господи.
Баща й вдигна глава.
— Как…? — Той също стана и се приближи до прозореца.
Небето беше почервеняло, ужасна, неземна светлина, която се разпространяваше от единия край на хоризонта до другия и караше натежалото море да проблясва мрачно.
— Червено означава, че в района има немски подводници, нали, татко?
Той кимна мрачно, застанал с ръце зад гърба си, и двамата се загледаха навън, без да могат да различат нищо във водата.
— Дали да не… дали да не слезем там, долу? — попита тя. — Може да има кораб, който се нуждае от помощ.
Баща й помълча известно време.
— Предупредителен сигнал е, това е всичко — каза той, обърна се и тръгна обратно към камината, потропвайки с бастуна си.
— А ако някой е бил ударен? Може да им трябва помощ.