— Вятърът беше със скорост десет бала. Не знам как и толкова са оцелели. — Той посочи с брадичка към далечния край на брега, където скалите и високите канари, така опасни предишната нощ, сега осигуряваха защита от вятъра. Малка група жени раздаваха топла супа, а оцелелите се бяха свили, загърнати с одеяла, палта и каквото друго се бе намерило да ги покрие. Няколко, изглежда, бяха изгубили дрехите си.
Тя се запрепъва към тях, приковала поглед в младите мъже, които се взираха в морето с невиждащи очи. Някои от тях все още бяха мокри. Дали бяха прекарали цяла нощ във водата? Това беше невъзможно, нали? Не можеше да оцелеят толкова дълго при такива температури!
— Какво да направя? Кажете ми с какво да помогна? — извика настойчиво тя, сграбчвайки за ръката Ейми Макензи, една от жените, които шиеха юргани.
— Чакаме колата на стария Юън, за да превозим тези нагоре. Не могат да вървят — някои от тях са ранени, но също и заради шока и студа. Много са слаби и не могат да стоят. Трябва колкото може по-бързо да ги махнем от пясъка и да ги настаним на топло. Изтичай до хотела и кажи на Мюрън, че ни трябва гореща вода, за да се изкъпят, и още дрехи. Още много дрехи. Ще умрат от хипотермия. И побързай. Онзи там не изглежда много добре — добави по-тихо тя, поглеждайки към един войник, който трепереше силно, очите му бяха с червени кръгове, а устните бяха леденосини. — А след това смени Моли Бюкенан. Цяла нощ била масло. Ръката й ще окапе, ако някой не й помогне.
— Масло? — попита Клариса.
— За кифлички. Ако искаме да стоплим момчетата отвътре, ще трябва да ги нахраним.
Клариса почувства още един пристъп на отвращение от себе си. Цяла нощ тя беше спало в пухено легло с пращящ огън до краката й, а тези момчета…
Погледна към морето. То все още беше заплашително, вълните ръмжаха и се пенеха, хвърляха се гневно върху назъбените скали по брега и огромни пръски вода се издигаха нагоре към мрачното утринно небе. Нямаше…
— Какво е това? — попита разтревожено тя и посочи към нещо бледо на по-високите скали, сбърчила чело, докато се опитваше да види през лапавицата и прозирната мъгла.
— Кое? — попита Ейми, опитвайки се да проследи погледа й.
— Струва ми се, че там има нещо. Виждаш ли? На около шест метра нагоре… Това е тяло!
Зави й се свят. Мъжът лежеше по гръб, бялата му шия открита и дълга, единият му крак свит в коляното, но навън, под ужасен ъгъл.
— О, господи! — изпищя Ейми. — Има още един! Ето там! — извика тя към Доналд Маклахлан. — Доналд!
— Жив ли е? — погледна нагоре орачът.
— Не знаем! Трябва да дойдеш!
Но Клариса ги беше изпреварила и газеше в плитчините, вдигнала палтото си, обаче полата й беше прогизнала и тежка и й пречеше да върви напред, а течението се опитваше да я събори във водата.
— Излез от водата!
Чу виковете им, докато газеше, но не спря. Знаеше, че не може да влезе по-дълбоко, но ако минеше зад издадените във водата скали, можеше да се изкачи по тях до канарата, на която лежеше войникът. Единственият начин да стигне до него беше, като влезе във водата.
Беше по-трудно, отколкото мислеше — не че беше мислила за това, краката й я бяха довели тук без колебание или съзнателна преценка — и водата беше шокиращо ледена, а течението ужасно силно. Зъбите й вече тракаха, долната част на тялото й беше прогизнала, но тя успя да се хване за една от острите скали и като прецени правилния момент, се издърпа нагоре през разбиващите се вълни. Усилието, което беше нужно, бе шокиращо дори и за момиче, което сега работеше по шестнадесет часа на полето, но тя продължи напред, благодарна, че вече не е във водата, а полите й, вкопчени като животни в краката й, затрудняваха движението й.
Зад нея една голяма вълна се разби в скалите и тежките пръски се посипаха като куршуми по гърба й, поваляйки я по лице във водата. Солената вода веднага опари пресните й ожулвания и я накара да извика. Но се чуха и други викове, не само нейните, и като се огледа за момент, тя видя Доналд Маклахлан и още хора, също вече във водата, вдигнали високо ръце да й викат да се върне.
Клариса се изправи отново на крака и продължи да се изкачва, а ръцете й кървяха от ожулването и се бяха вкочанили от студ. Сега той беше на около метър над нея, виждаше само върховете на пръстите му, разперени и надничащи над скалата като наблюдатели, но когато заобиколи и се изкачи по-нагоре, видя само един все още стегнато завързан, подкован с габари ботуш на около метър от нея и потрепери при мисълта за силата, която е била нужна, за да го изтръгне от крака му. Подхлъзваше се отново и отново на мокрите скали, а коварните водорасли се увиваха около нея, докато вълните продължаваха да прииждат и да се разбиват зад гърба й, заливайки я с огромни струи ледена вода, още по-шокираща заради острия вятър, който изстудяваше мократа й кожа и дрехите й в промеждутъците.