— Идвам — опита се да извика към него Клариса, удивена от слабостта на собствения си глас. — Почти стигнах. Идва помощ — задъхваше се тя.
С едно последно усилие успя да се издърпа нагоре и вече беше на едно ниво с главата му. Очите му бяха затворени, тялото му беше извито в странни ъгли, кожата му беше толкова бледа, че сякаш в нея нямаше никаква кръв.
— Ехо? — прошепна Клариса, внезапно изплашена. Никога по-рано не беше виждала мъртвец, не беше докосвала труп. Сложи внимателно ръка на бузата му. Беше леденостудена, с едва набола брада. Той беше облечен само с вълнени долни дрехи и те бяха напълно прогизнали, и не само че не го топлеха по никакъв начин, а всъщност допълнително сваляха телесната му температура.
Войникът не изглеждаше много по-възрастен от нея — двадесет, двадесет и една? Значи на същата възраст като Пърси, но по-млад от Филип, който тъкмо бе навършил двадесет и две, когато танкът му се бе натъкнал на онази мина. Но какво значение имаха подробностите? Това беше още един погубен живот. Тя се протегна, взе ръката му, все още разперена върху скалите, и я задържа между дланите си.
— Толкова съжалявам — прошепна тя.
Доналд Маклахлан вече беше съвсем близо.
— Върни се, момиче! — извика гневно той и протегна ръка към нея. — Какво си мислиш, че правиш? Можеше да умреш!
Тя погледна надолу към него с насълзени очи. Всичките й усилия са били за нищо, надеждата й за изкупление — разбита върху скалите като тялото на този войник.
— Закъснели сме — каза тихо тя и поклати глава.
Доналд се отдръпна назад и гневът му мигновено се превърна в отчаяние. Раменете му се отпуснаха.
Но в ръката й един от пръстите помръдна.
Алекс се обърна неспокойно в леглото със затворени очи, но абсолютно будна. Сънят не идваше, чувството за безизходица не напускаше напълно ума й. Как можеше да работи, когато клиентът отказваше да говори с нея? Беше опитала най-обикновено приятелство, беше опитала с отстъпки, беше опитала провокация — и всички те едва бяха довели до това да е в една стая с него. Човекът беше хлъзгав като риба и отказваше да бъде хванат.
Не можеше да знае, че тя няма да си отиде, докато задачата й не приключи, че игрите му и грубиянските му тактики няма да проработят при нея — можеше да я изхвърля, да й крещи, да не й обръща внимание, да я подценява… но тя щеше да победи, защото нямаше никаква възможност да не го направи. Дори не можеше да мисли за неуспех. Тази поръчка щеше да отбележи върха на амбициите в кариерата й, тя беше всичко, за което бе работила през последните четиринадесет години, и нямаше да бъде победена от един арогантен егоист, който смяташе, че му се полага просто по силата на унаследеното право да поставя собствените си интереси далеч над интересите на всички останали.
Обърна се с въздишка на другата страна и се втренчи в тъмнината…
Само че не беше тъмно.
Алекс седна рязко в леглото и ахна при вида на светлината, която беше огряла стаята като лампа.
— О, господи — извика Алекс, отхвърли завивките и изтича до прозореца. Небето беше червено.
Блясъкът беше съсредоточен на едно място, което не се виждаше, но тя знаеше точно откъде идва. Знаеше какво е.
Дестилационната гореше.
Навикът на мистър Пеги да оставя гащеризона и ботушите си готови до вратата означаваше, че двамата излязоха от къщата след няколко минути. Той беше жилав мъж и можеше да се движи с учудваща бързина за човек над осемдесетте. Взеха трактора, в случай че нещо трябваше да се повдига и да се мести, а мисис Пеги щеше да ги последва с ленд ровъра след няколко минути, след като „сложеше някакви дрехи на гърба си“.
Алекс седеше много изправена, докато пътуваха колкото можеше по-бързо в тъмнината надолу към пристанището. В светлината на фаровете тя видя, че тревата е наведена и се вълнува на вятъра, който духаше от брега. Боговете бяха против тях.
— Пожарната сигурно вече е там — изрече с надежда тя, поглеждайки към мистър П.