Погледът, с който той й отговори, не беше окуражаващ.
— Има едно подразделение в Баумор на петнадесет километра оттук, но Порт Елън се обслужва от доброволци. Ще трябва всички да се включим, докато те дойдат.
Алекс усети как мускулите й се стягат и страхът се настанява в кръвта й като бетон, докато пътуваха. Зъбците за вдигане на сеното бяха насочени нагоре към небето, кабината се друсаше във всеки коловоз, но това, че бяха толкова високо, им даваше възможност да виждат надалече и когато преминаха и последния хълм преди правата отсечка към града, Алекс ахна ужасена. Сцената беше апокалиптична — на фона на огряното в светлина небе се виждаха силуетите на тичащи хора и пламъци се извисяваха като радостни дяволи, докато горещината бушуваше и ставаше все по-силна, избутвайки всички назад.
…Пращене и пукане. Кашляне. Въздухът натежава…
— Горният етаж с ечемика е — изрече мрачно мистър П., стискайки кормилото по-силно, докато взимаше острия десен завой от главния път към дестилационната. Хора от града — предимно мъже и тийнейджъри — тичаха по пътеката, жени с малки деца стояха по-назад на брега, майките, обхванали раменете им сякаш да ги защитят, без да могат да отделят погледи от разрушението. Много от тях клатеха глави и плачеха, притиснали ръце към отворените си усти, а небето започваше да свети все по-ярко, пламъците — решени да ги видят и от другата страна на водата, да бъдат чути над шума на вятъра.
Влязоха бавно в двора. Прожекторите бяха включени, но заради огромния брой на хората, събрани там, не успяха да стигнат по-далече от декоративната порта от ковано желязо, за чийто сложен дизайн Алекс винаги бе смятала, че е в контраст с аскетичните каменни сгради. Мистър П. натисна клаксона няколко пъти и разсеяната тълпа се раздели, и те успяха да се придвижат по-напред към цеха за бутилиране, като поне направиха път за пожарната, когато и да пристигнеше. Защото все още нямаше и следа от нея.
Двамата излязоха от кабината и инстинктивно спряха за момент, за да свикнат с топлината — дори и на това разстояние тя беше потискаща, изсмукваща кислорода от небето… Изгаря космите в носа й. Дере в гърлото й… Алекс усети как пулсът й се ускорява, как започва да диша по-учестено и накъсано, докато очите й се стрелкаха и оглеждаха сцената, а тя се опитваше да разбере какво става. Да избяга…
Сред хаоса на огъня и голямата тълпа имаше някакъв ред — беше се оформила редица, тръгваща от допълнителния склад, който беше една от оригиналните селскостопански постройки и най-близо до източника на огъня, където бяха събрани сградите за малцуване, за майшуване и дестилационната. Хората търкаляха бъчви една по една към най-далечната страна на двора, където други хора ги подреждаха по важния за тях начин, с капака нагоре.
— Ще видя дали искат някои от тях да се преместят на палетите — извика мистър Пеги.
Алекс го видя как се изгубва сред бъркотията от тела, усещайки, че в гърлото й замира викът й да не я оставя сама. Беше сама… беше сама…
Огледа тълпата. Видя Хеймиш, медникаря и неин шофьор в първия й ден тук, който търкаляше бъчви с останалите, на челото му беше изпъкнала една вена, лицето му беше почервеняло от усилие — все пак вече не беше млад човек. Тук беше и Торкуил, който, с навити ръкави и почерняло от сажди лице, даваше нареждания като обезумял на хората, докато се разминаваха тичешком.
— Алекс!
Обърна се и видя Скай да тича към нея.
— О, господи, добре ли си? — попита Алекс, забелязвайки зачервените й очи и почернялата й като от сажди кожа.
— Да, бързахме да преместим всички редки и исторически важни бутилки от центъра за посетители и лабораториите.
Тя беше задъхана, пламъците се отразяваха в очилата й. Потрепваха, подскачаха, хвърляха се напред, опитваха се да стигнат до нея…
— Как да помогна? — попита Алекс.
— Приключихме с всичко. Сложихме ги отзад в колата на татко и той накара един от мъжете да я откара във фермата на Макленън в другия край на залива, срещу вятъра — отговори задъхано Скай и се огледа наоколо, сложила ръце на хълбоците си. Когато погледна към горящата сграда за малцуване, очите й се напълниха със сълзи. — Не мога да повярвам.
Алекс също се втренчи натам и й се искаше да притисне ръце към ушите си, за да заглуши шума на огъня, който виеше и бушуваше, извисяваше се и ревеше. Хората винаги говореха за цвета на огъня и за горещината, но за нея най-ужасяващ беше шумът му, като същество от детските й кошмари.