— Не е ли проява на неуважение да поставяме нещо толкова повърхностно като елхата веднага след онова, което можеше да е неописуема трагедия? — бе попитал Торкуил с обичайния си сериозен глас.
— Хората имат нужда от надежда и успокоение в най-мрачните моменти, не в най-щастливите — бе отговорила тя.
И беше права. Докато украсяваха елхата, жените от стола бяха направили горещ пунш и бяха изпекли кифлички, а някой пусна коледни песни и когато слънцето залезе в техния „първи ден обратно“ и запалиха светлините, се чуха одобрителни викове и дървото внезапно се превърна в символ на издръжливостта на общността им.
Единственият човек, който липсваше — като се изключеше Локлан, разбира се, — беше Скай, която бе останала до него от момента, в който се беше качила да го придружи в линейката до болницата в Баумор. И стоеше неотлъчно до леглото му, което според хора, които го бяха посещавали, беше съвсем ненужно — Локлан бил същият както винаги, казваха те, и подлудявал сестрите с нетърпението си да излезе от болницата. Оказа се, че той затварял системата за пречистване на въздуха в сградата за малцуване, за да попречи на огъня да тръгне по тръбите в цялата фабрика, като по този начин спасил дестилационната от риска да гръмне. Това беше невероятно смела постъпка. И глупава. Можеше да умре. А той не разбираше защо е целият този шум.
Алекс бършеше прозорците в неговия офис малко по-старателно. Офисът му беше много близо до сградата за малцуване и беше поел най-много пушек, затова през последните дни тя го проветряваше, като оставяше прозорците отворени почти през цялото време и палеше малката камина, за да прогони студа и влагата, защото снегът продължаваше да вали на пресекулки. В стаята нямаше мека мебел, с изключение на креслото, което тя бе донесла от фермата — нямаше пердета, нито килими, и това поне улесняваше задачата й, но сигурно вече беше измила пода пет пъти, а водата продължаваше да почернява. След четвъртия път тя бе отнесла резервния му костюм, обувките и маратонките в „Кролинхи“ и ги бе оставила там да се проветряват в каменното преддверие на къщата.
Отдръпна се назад от прозореца, за да види резултата от работата си, а смачканият, напоен с оцет вестник, който бе използвала, бе почернял.
— Много впечатляващо. — Гласът беше ироничен. И прегракнал. — В момента не търсим бизнес консултанти, но ако те интересува, мисля, че имаме вакантно място за чистачка.
Алекс се завъртя на пета и видя Локлан да стои на прага. Очите му все още бяха зачервени и въпреки че цветът на лицето му се бе подобрил и устните му вече бяха червени, тя видя изтощение в изражението на лицето му.
— Изписали са те! — възкликна тя и се изпълни с необясним прилив на облекчение, като го видя да стои там, все още кисел, все още дяволски саркастичен.
— Избягах, когато сестрите се сменяха.
— Не може да бъде. — В изречението се усети някаква въпросителна — при него човек никога не можеше да е сигурен — и на устните му се появи лека усмивка, когато той бавно влезе в стаята и се запъти право към стола си.
Тя го наблюдаваше. Движенията му изглеждаха затруднени.
— Как си?
— Страхотно.
— Изглеждаш уморен.
— И ти щеше да изглеждаш така след четиридесет и осем часа принудителна почивка.
Той седна на стола, кашляйки леко, и Алекс отиде до мивката да му налее вода.
— Заповядай — подаде му я тя.
— И медицинска сестра — също, щеше да си им полезна в Баумор — пошегува се той и отпи, повдигайки едната си вежда. — Благодаря за посещението, между другото. Оценявам жеста. Можело е да умра или поне така ми казват.