— Ако някой има нужда от мен, отивам да огледам един от старите складове — каза той с дрезгав глас.
— Добре — отговори тя и си помисли, че той трябва да седне, че трябва да си облече палто. Но продължи да търка стъклата, докато го гледаше как прекосява изчистения от снега калдъръм и се скрива зад ъгъла, и сега, когато лично бе видяла гнева и раздразнението му, идеята, която й беше хрумнала преди пожара, започна да се развива в потенциален план. Защото въпреки всичко, което Скай бе направила за него, въпреки че бе плакала в линейката и бе седяла до леглото му, в крайна сметка тя все още беше сгодена за друг мъж. И само след седмица щеше да стане съпруга на този мъж.
Локлан Фаркар вече нямаше време и той го знаеше. Просто не знаеше какво да направи.
Пристигането на Шолто не остана незабелязано, бръмченето на хеликоптера вибрираше в гърдите й, докато той се приземяваше на поляната между тях и малката църква. Всички работници спряха работата си, за да наблюдават как председателят им скача предпазливо в снега и изтичва, приведен, под перките. Алекс чу няколко саркастични мърморения — за лъскавите му обувки в снега и все още силния му тен, — а после тълпата се разпръсна и всички се върнаха към задачите си с вид на заети хора.
За момент я обзе паника, защото един от клиентите й я вижда облечена така, но не можеше да избегне това. Ситуацията беше, меко казано, екстремна.
Бършеше последния прозорец, когато той провря глава през вратата и Алекс се обърна.
— Не ми обръщайте внимание, търся Лок… — Той спря рязко. — Алекс?
Тя се усмихна, приближи и се ръкува с него.
— Шолто, как си? Чух, че ще идваш.
— Едва те познах! — възкликна той.
— Ами, когато дойде часът… — сви рамене тя. — През последните няколко дни всички помагат.
— Разбира се, разбира се, но съм сигурен, че нямаше нужда да цапаш ръцете си.
— Установила съм, че в моменти като този духът се повдига най-лесно, когато границите в йерархията се размият. И трябва да кажа, че сред хората ти съществува истинско другарско чувство. Всички наистина сплотиха сили. Имаш много действен екип.
— Под вещото ръководство на Торкуил, както чух — отговори многозначително Шолто. — Очевидно е организирал преместването на стоката от склада само за няколко часа?
— Да, беше невероятен. Той е роден лидер. Иска ми се той да беше клиентът ми. — Тя извъртя очи.
— Ако беше така, нямаше да имам нужда от теб — засмя се Шолто, след това се намръщи. — Всъщност къде е Локи? Чух, че са го изписали от болницата, но не мога да го открия.
— Върна се преди около час. Отиде да провери някакъв стар склад.
— И как ти се струва?
— Немощен, но не му споделяй, че съм го казала. Все още трябва да си почива.
— Още едно от безразсъдните му действия. Да се втурне така в огъня. Предполагам, че си видяла заглавията, с които го описват като някакъв дързък герой?
— Да.
— Господ знае какво си е мислел, че прави — промърмори Шолто.
— Чух, че отишъл, за да изключи пречиствателите на въздуха и да предотврати преминаването на експлозия по тръбите и унищожаването на цялата дестилационна фабрика. Като се има предвид всичко, може би трябва да сметнем това за една от по-добрите му постъпки — каза щедро тя.
— Но представи си, ако беше умрял. Представи си заглавията тогава. Сигурно тогава щяха да ни затворят заради някакви правила за безопасност на труда и всички тези хора щяха да изгубят работата си. Има обучени професионалисти, които да се справят с тези неща.
— Прав си, разбира се.
— Съмнявам се да е научил някакъв урок от това обаче — въздъхна Шолто. — Предполагам, че ще продължава както по-рано, мислейки се за недосегаем и неотговарящ пред никого.
Алекс, почувствала необяснимо желание поне веднъж да защити Локлан, реши да не казва нищо повече, когато Шолто влезе по-навътре в стаята и седна накрая на бюрото. Дали действията на Локлан бяха правилни или смели, или оправдани нямаше значение.
— Къде каза, че е отишъл?
— Каза, че ще провери някакъв стар склад.
— Значи можем да говорим свободно няколко минути?
— Предполагам.
— Кажи ми как вървят нещата? Нямам търпение да науча, но както споменах на срещата ни в Единбург, мисля, че колкото по-рядко контактуваме, толкова по-добре.
— Съгласна съм. Локлан оказва огромна съпротива дори на идеята да говори с мен, какво остава да работи с мен. И мисля, че това е отчасти защото смята, че след като ти си ме наел, значи съм във вражеския лагер.