— Разбирам.
— Просто не може да му позволим да продължава по този начин — бог ми е свидетел, че след смъртта на баща си става все по-зле. Ясно е, че страда и всички ние опитахме да се намесим по някакъв начин — опитахме да говорим с него, предлагахме подкрепа, рамо, на което да се облегне. Но той е бунтар, твърдо решен да се самоунищожи, а сега се боя, че ще повлече и всички нас надолу заедно със себе си, независимо дали има такова намерение, или не. — Шолто се намръщи. — Действията му през последните няколко месеца са абсолютно неприемливи и той знае това.
— Наистина сте проявили невероятно търпение. Ако не бяхте семеен бизнес, досега щяха да са го изхвърлили.
Той се наведе напред в креслото си и уискито се разплиска в кристалната му чаша.
— Разбирам, че това, което искаме, не е общоприето, но мисля, че виждате затруднението, пред което сме изправени. Не можем да приложим обичайните методи за решаване на такъв проблем и освен това не искаме семейните връзки да се разпаднат още повече. — Той прочисти гърло. — Можете ли да направите това, което искаме?
— Да.
— Във времето, за което говорихме?
— Зависи от това доколко ще се противопоставя той на идеята да работи с мен.
— Предполагам, че ще се противопостави почти напълно.
— Е, като имам предвид тази нагласа и обема на задачата, седмичните сесии и конферентните сесии от разстояние не са опция. Ще се наложи да замина там и да работя интензивно с него. — Тя срещна погледа му. — Но, да, мисля, че ще мога да приключа преди Коледа.
Той се усмихна и протегна ръка, вдигайки едната си гъста, посивяла вежда.
— Значи имаме сделка?
Алекс го погледна, примигвайки бавно — тя също не позволяваше да я карат да бърза.
— Да — усмихна се тя, пое ръката му и я стисна силно. — Имаме сделка.
Втора глава
Снегът се стелеше на дълбоки преспи на ранната утринна светлина, пухкав като бонбони маршмелоу и все още ненашарен от животински стъпки. Земята се простираше пред нея, неподвижна и сред абсолютна тишина, сякаш искаше да подчертае отсъствието му — бяха минали двадесет и един дни откакто той бе заминал за Вашингтон и осемнадесет часа откакто бяха тръгнали оттам през нощта и бяха изминали петте и половина мили в снега до гарата. Сигурно вече беше в Ню Йорк.
Ню Йорк, толкова далече оттук. До миналия месец й се беше струвал на другия край на света, дори чуждоземен, но до две седмици ботушите му щяха да тъпчат по покритите с кръв бойни полета на Европа. И тогава щеше да види разликата.
Тя стоеше на стъпалото на верандата и вълненият шал на раменете й не я топлеше особено, докато гледаше една лисица да се появява от голите, тънки дървета и да притичва със затънал дълбоко във финия сняг корем, а червеникавият й кожух беше като загубил се пламък в снега.
Видя я как спира — вдигнала нос, застинала с една лапа във въздуха като някое от старите им ловни кучета, — различавайки звук или миризма. Белонога мишка? Плъх? Или катеричка? Ако имаше късмет, белоопашат прериен заек? Лисицата изглеждаше слаба и сякаш имаше нужда да се нахрани. Жената задържа дъха си, когато лисицата замръзна на място, чакайки заедно с нея. След това животното скочи внезапно с четирите крака във въздуха, със свито тяло и с насочена надолу муцуна и се приземи с едно тихо „пуф“ по очи и наполовина заровено в снега.
Появи се отново след миг, тържествуваща, с безжизненото тяло на една полска мишка, увиснало от челюстите й, и изтича отново сред дърветата, изгубвайки се от поглед.
Лисицата може би щеше да е единственото живо същество, което щеше да зърне през този ден или тази седмица, и жената знаеше, че жестът й е безполезен — какъв беше смисълът да закачи синя звезда на прозорец, който никой друг нямаше да види? Но това беше всичко, което можеше да направи като символ на жертвата й — една звезда, с която да почете него, любовта на живота й, който бе отишъл да се бие в чужда война.
Тя се втренчи в стените на своя свят, изпращайки молитви към небето. Трябваше да остане силна. Трябваше да е смела и да направи най-трудното от всичко — просто да чака.
Фериботът влезе в пристанището с изненадваща грация. Покритият с ръжда корпус на кораба от петдесетте години се удари леко в огромните гуми на стената на кея. Алекс наблюдаваше през дебелите стъкла на прозорците как хвърлят дебели въжета и мъже с жълти ботуши до прасците и непромокаеми гащеризони дърпат и навиват тежките въжета около огромни вързала, завързвайки ги на място и сякаш успокоявайки бушуващите вълни, които ги бяха тормозили по пътя.