— Ммм. Не мога да кажа, че съм учуден. Той е упорит негодник. Може би това, че си жена, също не помага.
Алекс се запита дали това наистина беше вярно — фактът, че е жена, беше ли го спрял да я изхвърли от офиса си? Или просто щеше да я изхвърли по-далече, ако беше мъж?
— Значи нямаш голям напредък, така ли?
— Честно казано, не много. В началото на седмицата мислех, че започвам да постигам някакъв успех, но се боя, че след пожара съм изгубила тази инерция. А дори и да не съм, не съм сигурна кога Локлан ще е достатъчно добре, за да седне да работи с мен. Вдишал е много дим.
Шолто изглеждаше загрижен, макар и не заради информацията за здравето на Локлан.
— Ще успееш ли въпреки това да се справиш в срока?
Алекс пое дълбоко въздух, връщайки се към събитията от последните няколко дни, дори и от последния час — суетенето на Скай около него, раздразнението на Локлан, че тя не е негова… Тя все повече започваше да мисли, че бившата му годеница е единственото му уязвимо място и в такъв случай дали този бизнес проблем нямаше лично решение? Възможно ли беше пожарът да е отворил очите им за истинските им чувства един към друг? Възможно ли е дори да беше ускорил малко нещата?
— Мисля, че да.
— Мислиш, че да? — повтори скептично Шолто.
— Доста съм уверена…
— Уверена в какво? — попита Локлан, който внезапно се беше появил на вратата и бе спрял, виждайки Шолто на бюрото си.
— А, Локи — каза Шолто, стана и се приближи до него. — Мис Хайд тъкмо ми казваше, че е уверена, че ще се изправите на крака за нула време. Вярно ли е? Трябва да намерим начин да възобновим производството преди Коледа.
— Преди Коледа? Господи, това е впечатляващо — засмя се горчиво Локлан. — В случай че не си информиран, в пожара изгубихме всички складове на малц, така че това е забавяне с две седмици, ако получим нова доставка днес — което няма да се случи, защото поточните линии за захранване на инсталацията за овлажняване на ечемика са повредени от горещината и първо трябва да изработим нови. А след това, разбира се, остава малкият проблем със склада за ечемика, който напълно изгоря, така че всъщност няма къде да извършваме малцуването — добави той с лек сарказъм.
Шолто го погледна строго и последва дълго мълчание, докато чакаха той да се успокои.
Локлан — толкова склонен към гняв — си пое дълбоко въздух и сложи ръце на хълбоците си.
— Както и да е, току-що огледах едно от старите помещенията за сено — продължи той с по-дружелюбен тон. — Всъщност не е достатъчно голямо, но нямаме друг избор — подът е здрав и е достатъчно проветриво. Лесно ще е да се почисти и оборудва и ако медникарският цех направи нова инсталация за овлажняване, в най-добрия случай ще можем да получим първата доставка следващата седмица. Тогава това количество ще се овлажнява през празничните дни и ще бъде готово да отиде в пещите веднага след Нова година.
— Но това пак е след три седмици — изрече неодобрително Шолто.
— Е, какво друго предлагаш да направим? — отговори Локлан, отново изгубил търпение. — Не сме планирали пожара. Никой от нас не го очакваше.
— И какво показва това? Че нямаме резервен план, нищо за непредвидени ситуации. Това само подчертава онова, което повтарям от години — че теренът е прекалено малък. Нямаме достатъчно складове.
— А както аз ти повтарям, няма смисъл да имаме повече складове, ако не можем да ги напълним. Зависим от количеството торф. Този торф прави „Кенталън“ уникално уиски. Не можем да го докарваме от другаде, не можем да го заменим. И аз като теб не съм доволен от това, но фактите са си факти — най-голямата ни сила е също и най-голямото ни ограничение. Кога ще приемеш, че може да сме малки и пак да сме най-добрите?
— А ти кога ще разбереш, че в консолидацията има не само печалба, а също и сигурност? Такова нещо никога нямаше да се случи, ако ние…
— Какво? — сопна се Локлан. — Бяхме продали?
Страните на Шолто пламнаха.
— Теренът е прекалено малък, сградите прекалено стари, а технологията незадоволителна — каза той със зловещо тих глас. — Трябва да сме в крак с времето. Мислех, че ти като млад човек ще разбереш това по-добре от мен.
— О, разбирам го. Разбирам, че отговорът е диверсификацията, а не консолидацията. Можем да се разрастваме и пак да сме си господари.
— Как? С какво? — присмя му се Шолто. — Нямаме пари дори да поправим проклетите видеокамери!
— Знаеш как. Като реинвестираме печалбата.
— Спри дотук — вдигна ръце Шолто. — Предложението беше единодушно отхвърлено.