Облекло: Никакво.
Отличителни черти: Татуировки — черна лястовица над лявото рамо, бодлива тел около дясната китка, голям ягуар в долната част на гърба.
Наранявания: Левият крак липсва.
Предполагаема причина за смъртта: Загуба на кръв.
Алекс се намръщи, докато очите й пробягваха по думите: „Удавяне… счупена кост… десетсантиметров белег… вътрешна травма… 19… пречупена шия…“.
Тя затвори решително книгата. Не. Не искаше да чете това. Не днес. Не и когато и да било. В света имаше достатъчно грозота, а и тя все още беше разтърсена от пожара. Не беше спала добре, откакто се бе случил, защото той беше превъртял един ключ дълбоко в нея, онзи, който тя винаги държеше заключен.
Тя протегна отново ръка към кутията и извади една картонена папка с цвят на горчица, в която имаше снопче листа. Писма.
12 февруари 1918 г.
Уважаеми сержант Пеги,
Дадоха ми вашето име от Военния отдел във връзка с потъването на „Тоскания“ край бреговете на Айла. Аз съм майката на редник Харолд Купърсън. Той е на осемнадесет и е най-големият ми син. Висок е метър и осемдесет и последно тежеше седемдесет килограма. Косата му е светлокестенява като гръбчето на дрозд и всички казват, че има красива, силна брадичка. Очите му са тъмнокафяви и има лунички по носа, но не и по бузите. Няма никакви белези по рождение, но има дълъг белег над дясното си коляно от падане върху един трион във фабриката на баща му, когато беше на единадесет. Той е толкова забележителен мъж, сигурна съм, че ще разберете за кого говоря? Молим се раните му да не са сериозни и че ще можете да му предадете нашата любов и загриженост. Всички вкъщи го наричат Хари и ще ви бъда много признателна, ако и вие го наричате така? Това може да го накара да се почувства малко повече като у дома. Знам, че изглежда голям, но завърши училище едва лятото, преди да се запише в армията, и никога не бе прекарвал и една нощ далече от дома.
Изпращаме най-дълбока благодарност на вас и хората от града ви. Знаем за усилията ви да спасите момчетата и всичко, което сте направили за тях, и се молим нашият син да е един от щастливците, на които сте помогнали. Ще ви бъдем задължени завинаги, ако ни пишете и ни успокоите, че е добре.
С уважение,
Катрин Купърсън
Алекс притисна пръсти до устните си, когато видя бележката, прибавена на края на писмото с кафеникавото мастило и стегнат почерк: Удавен. Тялото изхвърлено на брега на 6 февруари. Майката е уведомена с писмо на 14 февруари. Върнат златен часовник. Дж. П.
12 февруари 1918 г.
Господине,
Новината за потъването на „Тоскания“ стигна до бреговете на Америка и аз ви пиша с надеждата, че ще можете да ме успокоите, като ми пишете за състоянието на съпруга ми Джон Грантли. Той е командир на ескадра от Шести батальон, 20-и инженерен полк и е висок и силен мъж — на двадесет и девет години е, осемдесет килограма, висок метър и осемдесет и пет. Косата му е руса, очите сини и има татуировка на роза на лявото си рамо. Има хубава стойка и гледа хората в очите, когато говори с тях. Любимата му песен е „Дилайла“ и дъщеря ни Ела ме моли да предам огромната ни обич към него.
За мен ще бъде голяма утеха да получа вести от вас и да разбера със сигурност, че съпругът ми е в безопасност и е добре, и се възстановява под прекрасните грижи на хората от Айла.
Искрено ваша
мисис Лавендър Грантли
Бележка: Благополучно качен на „Пиджън“. Откаран в Бункрана, Донагъл, Ирландия, преместен в лагер в Уилтшър на 13 февруари. Майката уведомена на 16 февруари. Дж. П.
Алекс се облегна на възглавницата, докато преглеждаше писмата, и видя, че са продължили да пристигат и във всяко от тях се усещаше отчаяние, примесено с напразната и отчаяна надежда на тези бедни жени, на хиляди километри от техните съпрузи и синове, които се биели във войната на Европа.
Въпреки че не искаше да го прави, тя продължи да чете.
11 февруари 1918 г.
Уважаеми господине,
Дадоха ми вашето име в резултат на опитите ми да открия новини за състоянието на сина си редник Едуард Коб. Той е само на деветнадесет години и е единственото ми дете. Записа се в армията на 22 декември 1917 и само след седмица беше в лагера във Вашингтон, за да служи на страната си в тази мисия. Въпреки че е дървосекач по професия, той е горд да се нарече войник и чувстваше огромна нужда да се докаже на бойните полета на Франция. Но разбрах, че германците са потопили кораба му и трябва да попитам — стигнал ли е изобщо дотам?