Сигурна съм, че ще го познаете по описанието, защото той е забележителен и красив младеж — метър и осемдесет, строен, около седемдесет и пет килограма. Кожата му е светла, има кестенява коса, зелени очи и чаровна усмивка. Ще видите, че има празнина между предните му два зъба, но това е мил недостатък и той със сигурност има приятните маниери, които да го компенсират. Ед е сериозен, добросърдечен, скромен и почтителен и всички, които го познават, го обичат.
С това писмо изпращам Бери, мечето от детството му. Разбирам как може да изглежда това — войник, на когото изпращат играчка. И наистина той каза, че раницата му трябва да е лека и отказа да го вземе със себе си в лагера във Вашингтон, но аз не мога да се сдържа — по начин, по който само една майка може да знае, аз съм сигурна, че ако е ранен, това, че има до себе си нещо дребно от дома си, ще го утеши и ще повдигне духа му.
Моля се да е при вас на красивия ви остров, да е добре и в безопасност и да се грижите за него. Всичко, което може да ми кажете за състоянието му, ще бъде безкрайно оценено, както вероятно можете да си представите.
Ваша, с покорна благодарност,
Дороти Коб
Бележка: Открит от спасителния екип на града изхвърлен на брега на 6 февруари. Счупен крак. Множество счупвания. Испанска треска. Преместен в имението „Айла“ за възстановяване. Съдържание на писмото: едно мече играчка с оранжеви стъклени очи. Майката уведомена на 9 февруари. Дж. П.
17 февруари 1918 г.
Уважаеми господине,
Надявам се това писмо да стигне бързо до вас и вие да сложите край на мъките, които изживяваме тук, след като научихме за…
— Е, мистър П. отново беше прав — каза мисис Пеги, която се върна и остави подноса на малката табуретка. — Изглежда, че няма да можем да мърдаме ден-два.
— Какво? — вдигна разтревожено глава Алекс.
Мисис Пеги й подаде чашата чай.
— Времето отново се влошава. На някои места преспите вече са дълбоки и голяма част от пътя към града е непроходим. Добре че не се опитваш да стигнеш до „Кенталън“ — въздъхна мисис Пеги. — Да. И като си помисля, че ти и пристигна в буря. Нямаш много късмет с времето тук.
— Не. — Алекс се намръщи. — Какво е „Тоскания“?
Изражението на мисис Пеги се промени.
— Това е името на кораба, който потънал край брега ни. „Тоскания“. Толкова много момчета на него.
Алекс видя датите. Февруари 1918 г.
— Войници ли са били?
— Да, американски момчета. Плавали чак от Ню Йорк в ужасно време само за да ги улучат тук, в Северния канал. Някои от тях така и не успели да стигнат до Европа.
— Какво е станало? Заради бурята ли?
— Германците — отговори мисис Пеги, свивайки устни. — Изстреляли торпедо от една от подводниците си и го потопили.
— Имало ли е оцелели? — потрепери Алекс.
— Повече, отколкото се очаквало. На борда имало над две хиляди и двеста войници и само около двеста загинали — и в повечето случаи това били онези, които изпаднали в паника и скочили прекалено рано право в морето или претоварили спасителните лодки. Сякаш торпилирането на кораба не било достатъчно, в онази нощ имало и ужасна буря. Всъщност точно като сега. — Алекс погледна през прозореца и видя, че снежинките, толкова кротки само преди час, бяха започнали лудешки танц пред прозореца. — Повечето от мъжете били спасени от бойни кораби, които патрулирали тук и били откарани в Ирландия, но онези, които загинали… — Тя замълча за момент. — Техните тела били изхвърлени на брега. А мъжете, които мислели, че са в безопасност в спасителните лодки, били запратени в скалите. Бил е един от най-ужасните дни на Айла.
— Било е наистина ужасно.
— Така е. На горките жители на острова се паднало да съберат телата, да ги погребат… Успели да спасят някои оцелели, но не много.
Алекс се намръщи, опитвайки се да си спомни.
— Чакай — това ли е потъналият кораб, за който ми казваше? Онзи, на който бил дядото на американския ви гост? Този, който се гмурка.
— Да, точно той. И не е единственият член от семейството, който е идвал да изрази почитта си. Баба му — вдовицата — тя дошла като част от „Пътуването на златните звезди“ през 1932 година да види къде е загинал съпругът й.
— „Пътуването на златните звезди“? — повтори Алекс, когато мисис Пери дойде и седна на дивана до нея. — Не съм чувала за него. Какво е то?