— Пътуване, платено от американската държава, за всички майки и неомъжилите се повторно вдовици на американските войници, убити в изпълнение на воинския им дълг през Първата световна война, за да видят къде са загинали любимите им хора. Всичките им разходи били покрити — пътуването с кораба, хотелът, храната. Дори уредили да се сложат столове до гробовете, за да могат да седнат на тях и да не се уморяват. И направили снимка на всяка жена до гроба на обичания от нея войник, за да я отнесе със себе си у дома — защото не забравяй, че това били времена, когато човек не можел просто да… снима препечената си филийка или каквото там вие, младежите, правите сега. Снимката означавала нещо.
— Това, което са направили, е изумително — американското правителство, искам да кажа. Сега не може да се случи нещо такова.
— Не, но в наши дни във войната няма чест. Всичкият този фундаментализъм и екстремизъм… това е просто варварство.
Тя изглеждаше разстроена, затова Алекс изостави темата.
Мисис Пеги започна отново да рови в кутиите и извади купчина черно-бели малки снимки, не повече от дванадесет и половина на седем и половина сантиметра.
— А, ето това е по-добре.
Двете сведоха глави и започнаха да разглеждат снимките, като мисис Пеги й ги подаваше една по една, придружавайки ги с коментар за черно-белите, отдавна отишли си хора, облечени по модата на фустите и малките меки шапки с периферия, ботуши и палта от туид. Бяха смесица от различни сцени с различни дати — Алекс видя стария „Смесен магазин“ в Порт Елън, сега магазин на „Кооп“, но единствената видима промяна беше съвременната табела над вратата; видя малки рибарски лодки, закотвени на кея, снимка на двама рибари с дебели пуловери и шапки, единият от тях запалил лула, които поправяха мрежите си. На някои от снимките отдолу бяха написани имена, местности или дати, на други нямаше нищо. Имаше снимка на училището — на площадката бяха подредени около петнадесет деца с туники до коленете, видя млада жена, хванала за ръка дете пред една църква, с коса по модата чарлстон и филцова шапка.
Имаше селскостопански сцени — мъже, които работят на полето с ечемик, един фермер насочваше с остен крави надолу по пътя, група работници горяха торфа, берачки на полето, игра на крикет на брега, магаре, дремещо до градинска порта, сцена на гробището с хора по ризи и насочени към небето пушки… Беше забележителна история на острова и хората му. Видя някои от лицата няколко пъти.
— Това дестилационната ли е? — попита Алекс, вдигнала една черно-бяла снимка на сградата за малцуване и приличащата на пагода сграда за дестилацията.
— Да, и… Това там е моят баща, вторият отдясно.
Алекс разгледа снимката — петима мъже стояха на двора, където сега така красиво беше разположен медникарският цех, четирима от тях бяха с навити ръкави и плетени пуловери без ръкави, хванали лопати пред себе си като ритуални мечове, а мъжът в средата беше с тъмен костюм с широки рамене.
— А този в средата е мистър Арчибалд Фаркар, най-големият от братята, основатели на „Кенталън уиски“. Той е дядо на Шолто — и прапрачичо на Локи.
— Мисля, че виждам някаква прилика — каза Алекс, оглеждайки резервираното изражение и напрегнат поглед, забелязвайки нещо от непокорния си клиент в този прародител дори три поколения назад. — Невероятно е, не изглежда сякаш много да се е променило — добави тя, оглеждайки познатото място: само загубата на сградата за малцуване, толкова наскоро изгоряла в пожара, сега различаваше очертанията в небето на снимката от тези, които сега бяха на четири километра надолу по пътя. — Искам да кажа, че знам, че технологията е модернизирана, но самите сгради и пейзажът около тях са съвсем същите.
Мисис Пеги взе следващата снимка и Алекс видя къщата в имението „Айла“, разпознавайки широкото стълбище и чакълестата алея, където бяха пили кафе преди лова и се бе запознала с Торкуил. Имаше няколко снимки на къщата, направени от градината, покрити с цвят пищни рододендрони, няколко сетера, седнали величествено на моравата в краката на един мъж, облечен с бричове от туид и ловен жакет, видя млада жена, седнала на терасата в плетено кресло, един мъж на горе-долу същата възраст, седнал до нея с превръзка на главата и празен поглед в очите. След това попаднаха на по-късна снимка — сватбеният ден на мисис Пеги — и Алекс видя, че е била много красива булка с тънка и стройна фигура в памучна дантела и букетче пирен в ръцете, с по-пълни страни тогава, но с все така решителна брадичка като сега; мистър Пеги, макар и по-нисък от жена си, беше застанал внушително на стъпалата на църквата, облечен с най-хубавия си костюм, сложил гордо ръка върху нейната, обувките му — лъснати така, че грееха като очите му.